Държавност палестинска - фактическа и декларативна

Палестина след края на британският мандат не е имала автономен политически статус, нито в Израел, нито в Египет,нито в Йордания. Провъзгласяването на държавата Палестина се обявява на 15 ноември 1988 година на 19 конгрес на Палестинския Национален Съвет в Алжир. Приети са два документа; Декларация за независимост и държавно възвание. И двата документа са публикувани до началото на каквито и да било преговори, до признаването на ООП за законен представител на палестинския народ или до началото на строителството на институти на властта на палестинската държава. Текстовете на двата документа изглеждат по- скоро като устав на нова идеологическа платформа, отколкото държавни документи.
През 1988 година Палестинският национален съвет не апелира за границите от 1967 година, а към резолюция 181 от 29 ноември 1947 година на ООН за разделянето на Палестина на две държави. По такъв начин палестинците претендират не само за Западния бряг , но и за една трета от израелска територия в пределите на "зелената линия", включително и Яфо в центъра на Израел, Акко на север , Ашкелон и Беер Шева на юг.
Никакво заявление за раздялата или притежаването на Йерусалим не се споменава, а сега се иска Източен Йерусалим за столица на бъдещата държава. Едно решение , прието на 3000 км в Алжир, не задължава Израел, който по това време контролира всички територии, да вземе под внимание резолюция на организация, считана за терористическа и подлежаща на бойкот.
Всичко това не пречи на 80 / !/ държави да признаят независимостта на едно образование, която не съществува, при това 26 страни го правят за по- малко от денонощие - Алжир, Мавритания, Ирак, Кувейт, Мароко, Мали, Тунис, Турция и други. Съветският Съюз, Чехословакия и ГДР признават държавата Палестина след три дни. Сега няма СССР, единна Чехословакия, не сьществува ГДР, няма и Палестина. Този фестивал на признание нищо не измени. Палестинците на Западния бряг и сектора Газа продължават да живеят под израелска власт, а предназначената за палестинска държава земя се оказва част от Израел.
По късно, в края на 1992 година, след идването на власт правителството на лявата Трудовата партия и блог "МЕРЕЦ" започват двустранни преговори, известни като "процес Осло." Предвижда се преговорите за окончателното регулиране на конфликта и създаването на палестинска държава да започнат не по- късно от 4 май 1997 година и да завършат за две години. Това не се случва.
След провала на преговорите от Осло идва ред на плана Тенет, комисията Митчел, "Пътна карта", "Женевска инициатива", преговорите в Анаполис, тайните срещи и разговори между Ехуд Олмерт и Махмуд Абас, временното замразяване на строителството в Самария и Йорданската долина за 9 месеца - всичко това е за да се предвижи мирния процес. От 1995 до 2005 година суверенитета на Палестина не признава нито една страна, а от 2005 до 2009 година само 4 - Парагвай, Кот д'Ивоар, Коста Рика и Черна Гора.
Но в 2010 година ситуацията с преговорите съществено се променя. Махмуд Абас неправилно разчита готовността на Нетанияху за някакви отстъпки от една страна и от друга желанието на САЩ на всяка цена да бъдат съдружници в процеса доведе до срив на разговорите. Този очакван край се оказа достатъчен за редица латиноамерикански страни да признаят независимостта на Палестина.Когато на 28 април 2009 година Венецуела призна Палестина, никой не придаде голямо значение на този акт. Не обърнаха внимание и на 14 юли 2009 година, когато същото направи Доминиканската република.
Но положението коренно се промени през декември, когато Аржентина и Бразилия отправиха писма до Махмуд Абас и признаха Палестина свободна и независима в границите от 1967 година. Техният пример бе последван от Уругвай, Боливия, Еквадор, Чили и Гвиана.Изненадващо към групата се присъедини и Кипър!
С признанието на палестинската държава от латиноамериканските страни няма да се свърши- Норвегия издигна представителството на палестинската автономия до ранг на посолство.Не трябва да се съмняваме, че признанието от редица европейски страни е само въпрос на време. Горепосочените страни признават новата държава в противоречие с установеното от "Пътната карта" създаване на държава само и след мирни преговори. Всичко е вярно, но срока на тази "Пътна карта" завърши през 2005 година. Преговори, съгласно договора "Газа- Йерихон" бяха длъжни да завършат до май 1999 година и макар че се правят опити да се продължат, Израел няма какво особенно да предяви на международната общност.
И тук възниква нова ситуация- ще бъде призната държава, която не контролира своята територия/ 60 % от Западния бряг се намира под контрола на Израел и още 22 % контролирана от палестинците, но те имат само граждански пълномощия/, няма валута и икономическа система.Съгласно изследвания на израелски финансисти 60 % от бюджета на автономията са чуждестранни вливания.Управляващият в Газа ХАМАС няма никакво отношение към структурите на автономията. На Западния бряг едно правителство начело с Файяд, в Газа -друго начело с Исмаил Хания, няма никакво взаимодействие.Като отчитаме, че пълномощията на Махмуд Абас като глава на автономията изтекоха през януари 2009 година, а срока на законодателния съвет завърши през януари тази година, става дума за несъстояла се държава, нямаща легитимни органи на властта и управлението.
Неизбежното признаване на държавата Палестина ще стане абсурд на международната система на правото. Както нереализираното решение на Генералната Асамблея на ООН за раздялата на две държави от 1947 година, така и сега признаването на Палестина не ще способства за решаване на конфликта.Израел ще игнорира това признаване, ще игнорира и решението на Международния съд за демонтиране на стената за безопасност и множеството резолюции на ООН, които с изключение на Съвета за безопасност нямат в международното право задължаваща сила.В крайна сметка ще се премине още един отрязък от пътя,който не води до никъде.

Палестинските бежанци и страховете на Израел

Правото на връщане на палестинските бежанци по родните места e за арабите свещенно и не се оспорва от никого. Всички представители на този народ, в това число Организацията за освобождение на Палестина /ООП/ основават своята позиция в преговорите в Израел на основата на "справедливо регулиране" и по никакъв начин с компромиси.
Понятието "справедливост" за палестинците се основава на решенията на ООН, преди всичко на резолюция 194, която разглеждат като неоспоримо доказателство за своето право да се върнат и получат компенсация. Формулата "справедливо и съгласовано решение" в съответствие с указаната резолюция не оставят никакви шансове за постигане даже на хипотетичен компромис.
Палестинското ръководство неуморимо пропагандира в своето общество идеята за завръщането на бежанците, като отхвърлят варианта за преселване в лагери и постоянно рекламират дейността на UNRWA / Агенция на ООН за помощ на бежанците/ като символично и практическо доказателство за справедливостта на своите искания.
Според палестинското общество, получаващо помощ и от някои организации за защита на гражданските права в Израел, това право се явява частно за всеки отделен бежанец. И на това основание, нито представителите на палестинския народ, нито ООН нямат право да преразглеждат това от тяхно име. Всеки палестински лидер, осмелил се да се съмнява в това и да преговаря със "ционисткия враг" в най- добрия случай ще се лиши от своята кариера и ще се подложи на всебщ остракизъм,а може и да се лиши от своя живот.
В съответствие с единодушното мнение, неприемането на това право, дава на палестинския народ зелена светлина да продължава борбата с Израел със всички възможни средства, даже и след образуването на палестинската държава.
Бъдещата държава Палестина, за която се стремят сегашния лидер Махмуд Абас и премиер министъра Файяд е готова да приеме и устрои в своите граници всички палестинци, включително и бежанците. При което лидерите постоянно повтарят, че това в никакъв случай не означава отказване от правото на завръщане. Арабските страни с бежанци поддържат правото им за завръщане, многократно са заявявали, че лагерите за бежанците се намират на тяхната територия временно, и че техните обитатели трябва да се завърнат, когато назреят условията за това.
Йордания по собствена инициатива се отказва от Западния бряг на реката Йордан през 1988 година и издава паспорти на бежанците, приети от нея. Обаче правителството заявява, че след образуването на държавата Палестина те ще решат дали да останат в Йордания или да се завърнат в Палестина. Други, като Кувейт, Ирак, Ливия през последните 30 години се разделят с бежанци като неудобни.
Проблемът с бежанците от много години е тлеещ огън и той може да се разгори след напускането на израелската армия на териториите.
Голямо е опасението на Израел, че след връщането на бежанците, те ще започнат да затрупват израелските и международните съдилища с искове за завръщане в местата, които сега са част от Израел, искания за връщане на загубена собственост и компенсация. Toва е главното от което се страхува Израел, а със опитите за въоръжена съпротива армията бързо ще се справи. Да не забравяме и международният натиск и осъждането на Израел, като окупаторска и колониална сила, бойкот на всички негови инциативи. И сега на територията на Израел се намират нелегално хиляди палестинци и бежанци от Африка, израелтяните с ужас си представят какво ще се случи след завръщането на милиони. Защото не ще им се отдаде да охраняват пълноценно стотици километровата граница и тогава с нова сила стават актуални въпросите за демографията и дейността на многобройните организации за защита на правата на човека и международните съдебни инстанции.
Така че, проблемът с бежанците е в центъра на палестинскоизраелския конфликт и арабите го разглеждат като последна козова карта за да се отслаби "ционисткия" враг. Защото в дългосрочна перспектива се надяват да победят за сметка на демографските фактори.
Засега израелтяните са единодушни, че завръщането на милионите бежанци ще бъде равнозначно на самоубийство и се надяват в хода на преговорите да се сдобият с международната поддръжка за окончателно приемане на бежанците само в границите на новата държава или ако това не се случи, да се борят за предоставянето на гражданство в страните които живеят.

Началото

Хеврон 1929 година

Във времето, когато палестинци и евреи се опитват да се договорят за края на дългогодишния конфликт трябва да си припомним една забравена история, имаща огромно значение за днешния кризис. Всеобщо е мнението, че повратен момент в историята на конфликта между евреи и араби- палестинци става този ден, когато арабите устройват кървава разправа над евреите, осмелили да седят пред Стената на плача и да се молят. Този начин на молитва e бил толкова неприемлив за арабите, че започват широка кампания на ненавист и насилие, спровоцирали ислямски джихад, a по- късно и арабсконацистки алианс. Резултатите от този акт се чуствуват и сега.
"Западната стена принадлежи на мюсюлманите и е неотменна част от джамията Ал Акса и Харам ал Шариф/ ислямското название на Храмовия хълм/" - това потвърди неотдавна официален документ на Министерството на информацията на палестинската автономия в Рамалла. По- рано официални лица и лидери на автономията нееднократно са отричали правото на евреите да се молят на Стената на плача.
"Тази стена никога не е била част от Еврейския Храм, но мюсюлманите са разрешавали на евреите да се молят и оплакват разрушаването на Храма. По време на британският мандат се увеличава количеството на молещите се евреи и мюсюлманите почуствали заплаха провеждат революцията Ал Бурак, в която загиват както евреи, така и мюсюлмани"- заключава документа.

1929 година. Палестина приема потоци бежанци от Източна Европа. Мандатът на Великобритания, даден и от Лигата на нациите предвижда създаването на национално огнище за евреите. Декларацията на лорд Балфур, одобрена от редица страни, се счита дело на международното право. Обаче арабите в Палестина се отказват от каквото и да било съществуване с евреите, само и единствено, ако приемат принципити на шариата.
Ислямът води война с евреите още от 627 година, когато Мохамед изгонва евреите от Медина и започва победоносно шествие на исляма, придвижва се на север и присъединява към своите владения Сирия и Палестина. След това, в продължение на много векове евреи и християни могат да съществуват наред с мюсюлманите, само като граждани втори сорт , с ограничени религиозни права. Тези ограничения са направени от турците, които управляват до Първата световна война географско неопределени територии, известни като Палестина.
След падането на Отоманската империя и края на Първата световна война,англичаните са били задължени, съгласно мандата, да поддържат турското статукво на Стената на плача. Това статукво предвижда евреите да се молят , но при две условия- тихо и обезателно прави. Не се разрешавало също да се поставя преграда, отделяща жените от мъжете. Арабската традиция говори, че тук се е намирал площада Ал Бурак, където Мохаммед привързва своя кон, преди да отлети към джамията Ал Акса..
На Йом Кипур 1928 година евреите донасят на Стената на плача скамейки и столове, на който да седят, когато се молят и преграда, отделяща жените и мъжете. Това предизвиква бурна реакция сред мюсюлманите и даже англичаните се опитват да измъкнат столовете изпод седящите. Намесва се мюфтията на Йерусалим, даващ нареждане да се съберат мюсюлманите и да попречат на евреите и докажат превъзходството. Започва се с викове "Аллах акбар и със силни удари по гонг за да се пречи на молитвата , прокарват стадо магарета през площадката. След няколко месеца евреите седят пред Стената на плача и отново се започва погром , обхванал и други градове и селища.
"Евреите да се убият!" - се чува по целия град. Мюсюлмани, въоръжени с ножове и дървета нападат евреите, изгарят свещенни книги , извличат записки от Стената и ги изгарят. Обявено е военно положение. От Багдад са изпратени бронемашини, английски аероплани кръжат над Йерусалим, разстрелват арабските мародери. Цяла Палестина е обхвана от насилие, евреите се отбраняват с каквото им попадне.
На 24 и 25 август 1929 година Хеврон е превърнат в кървава баня. Арабите нахлуват в домовете, търсят религиозни лидери, разкъсват и изгарят книги, режат глави и палци от ръцете, изтръгват очи. .Разправата продължава много часове, включват се и арабските полицаи. Евреин, дължащ пари на арабите e нарязан на парчета, главата на хлебаря изгорена във фурната, на еврейски религиозен авторитет e разбита главата, на друг са приковани ръцете на стената с гвоздеи.
Лондон назначава специална комисия, която установява, че на евреите, съгласно закона на шериата не е разрешено да седят и да се молят и те са провокирали това убийство. Мюфтията на Йерусалим използва този конфликт за продължаване на своята кампания срещу англичаните и евреите. В рамките на тази война той сключва , одобрен от народа алианс на арабите и мюсюлманите с нацистка Германия. Когато англичаните се опитват да го арестуват, забягва в Ирак. Там ал Хусейни, заедно с нацистките агенти организира разправа над иракските евреи, много са убити, жени изнасилени, разграбено е имущество. Англичаните успяват да въведат ред, но ал Хусейни отново забягва, този път в Германия и сформира мюсюлманска дивизия на SS в състав от 8000 души.
Алиансът с нацистите обхваща всички аспекти на войната- разузнавателни служби, подразделение парашутисти, план за унищожаване на евреите в цяла Палестина.
След войната наследство от ненавистта се проявява в изгнанието на милион евреи от арабските страни. И сега ненавистта от 1929 година се появява на повърхността - интифади, вълнения и призиви за погроми, ясно запечатали се в колективната памет звучат най често в Йерусалим - там, където евреите не могат да седят и се молят на Стената на плача. И може би са прави тези, твърдящи, че не териториите и еврейските селища за причина за конфликта, а религията,и че религиозен конфликт може да бъде разрешен само от религиозни авторитети.

Археология,политика и Шломо Занд

Отново се връщам към излязлата книга на професора от Телавивския университет Шломо Занд "Кой и кога е измислим еврейският народ", която предизвика значителен обществен интерес и според мнението, сега на археолози, превратно изобразява картината на историята. По- късно ще ви запозная с критиката от страна на политици и историци на друг член на групата " нови историци" Ави Шлайм, когото пък обвиняват в преиначаване на новата история. Изобщо критиките върху тази група се сипят от всички страни и за мен е интересно да преставя и двете страни, а нека читателите направят сами изводите.

Израелските археолози разделят архелогическата наука като библейска и класическа. Библейската археология обхваща периода от новия каменен век /неолита/ до 586 година до новата ера, когато е бил разрушен Първия храм на евреите, построен в Йерусалим в прослава на Всевишния. Класическият период в Израел считат времето от завоюването на земите от Александър Македонски в 4 век до новата ера и завършва с арабското нашествие в 7 век. Професорът Шломо Занд пише в своята книга за недостоверност на огромните пластове библейска история : епохата на патриарсите на еврейския народ, робството в Египет и изхода, завоюването на Ханаанската земя, обединеното царство на Давид и Соломон. По негово мнение, а също и голяма група археолози от университета в Тел Авив реална история следва да се счита, но с голяма уговорка, от Северното Израелско царство от 9 век до новата ера.
Тази гледна точка противоречи на традиционната концепция за библейска история, разработана от американския археолог от миналия век Олбрайт и неговите ученици- израелтяните Бениямин Мазар, Игал Ядин и други.
Но общоприетата гледна точка може би се потвърждава с откритата от Адам Зертал на хълма Ейвал древна постройка, като жертвеник от времето на Иешуа Бин Нун /13 век до новата ера/, а неотдавна и загадъчни обекти във вида на огромни човешки стъпала от началото на епохата- завоюване на Ханаан. Защо именно на този хълм? Според него, когато израелтяните завоюват тази земя след странствания в пустинята, те се изкачват на този хълм, коените произнасят благословения. На другият, съседен хълм се произнасят проклятия, за тези, които не вярват, че това е земята, определена от Бог за еврейския народ. Адам Зертел твърди, че намерените артефакти са достатъчни, за да се съпостави това място с олтаря, упоменат в Йешуа Бин Нун и всички съоръжения от ранния железен век се отнасят към колената на Израел. И че написаното в Танаха е основано на исторически факти.
Ще се съглася с професора, защото не съм специалист,археолог,историк. Но не ще приема неговото твърдение, че стръмната пътека, водеща към олтаря е била избрана така, че да не могат коените да се изкачват бързо, те трябва да имат време да се "съберат вътрешно и да помислят какъв вид жертвоприношение да извършат,за кого то да бъде". За него сработва правилото - "неверната мисъл поражда непригодни жертвоприношения....." От една стръмна пътечка се правят археологически открития!!
В книгата Йешуа, 8:30-35 е описано направата на олтаря на Ейвал и заповяданото присъствие на народа. Церемонията е включвала направа на олтаря, принасяне на жертва, запис на Тората на камъните. Тук е местото да окажем, че наличието на олтар и жертвеник на срещуположния хълм Гризим не се оспорва от никого, но това е свещенното място на самаритяните!! Това семитско племе, приело юдаизма, живее повече от 2500 години в сянката на евреите. Писахме за техният юдаизъм, отличаващ се от рабанистичния юдаизъм и ще допълним- хълма Гризим се споменава в Тората, а хълма Ейван - не!

Позицията на горепосочения професор се оспорва от мнозина, интерпретация на находките и съответната датировка. В класическата археология споровете не са по малко: и до сега се спори към какъв период да се отнесе намерената синагога във Вади Хамам /2-4 или 5-6 век/. Значителна част от археолозите обясняват разногласията предимно с политически пристрастия. Част от тях твърдят, че границите от "река египетска" до Ефрат са били реални граници на Израелското царство. Но такава позиция на телавивските и арабските археолози не се харесва. Историкът Кампински пише в статия за хълма Ейвал, че "пред нас е наблюдателна кула от каменния век".
Шломо Занд пише буквално:" Ако в 10 век до новата ера и е съществувало политическо образование, то е било малко, племенно царство, а Иерусалим неголям укрепен град." Противниците на Йерусалим като столица на могъща държава имат достатъчен аргумент - в 10 век до новата ера, града на цар Давид е заемал само 6 декара, което е съвсем малко за такова политическо образование.
В района на Хирбет Кияфа близо до Йерусалим професор Гарфинкел открива нещо като град с два входа, възможно това е библейския Шаараим /две врати/. Открива също глинена черупка с надпис на древен иврит. Лингвистите твърдят, че надписа е написан на протоханнанско писмо, което използували древните евреи, а радиовъглеродния анализ му определя възраст 1000 - 750 години до новата ера, т.е, времето на царуването на цар Давид. Противниците му заявяват, че намирането на една черупка от глина не е достатъчно да се заявява, че е открит библейския град Шаараим.
Разногласията се засилват с различните позиции относно културния живот след падането на Йерусалим през 70 година, когато евреите са изселени от Палестина. Едните твърдят, че евреите са изгонени само от Йерусалим, а на север културния живот продължава, строят се синагоги, монументални здания с мозайки и други , а техните противници са за версията, че няма еврейско присъствие след подавянето на въстанието на Бар Кохба.
Признания,опровержения,възторжени отзиви и дълбоки съмнения- това състоянието на израелската архелогическа наука.Многостранни са опитите да се доказва правото на израелския народ да живее на тази земя,и в тази борба се търсят доказателства в Танаха.Техните противници отговарят, че сборниците древни легенди, написани от евреи през 19 век някъде в Полша не са достоверен исторически документ и трябва да се търсят убедителни аргументи.Съдник ще е историята.

Набатеите и великата пустиня

В 4 век до нашата ера, когато Александър Македонски завоюва половината свят, в земите на Близкия Изток започват странни неща.На безкрайните простори на великата пустиня, където даже странстващите племена нахлуват рядко, започват да се изграждат белоснежни каменни градове. След 1000 години земетресение поставя точка на тези строежи и живота в пустинята угасва. Опустяват шумните пазари, пресъхват кладенците и лозята, падат красивите колони, покрива се прах мозайката на подовете в църквите. Никога, нито до и след това хилядолетие градове в пустинята повече не е имало. Като че ли пристигат отнякъде тези набатейци и безследно изчезват. И няма нищо по добро за фантазията, от тези захвърлени и забравени градове, кули и бани, домове и църкви в страшната пустиня.
Набатейците- странствуващо племе от арабския полуостров не сеят и жънат, не засаждат дървета. Деца на пустинята, не ползват керамика и не градят гробове, поставят само камък на мястото. Не е известно името на първият набатеец, узнал в търговията с благовонни масла и подправки от Йемен и Оман стимула за напредък. Mореплаването, известно от древни времена не е достатъчно бързо и набатейците решават да превозват скъпите товари през пустинята до бреговете на Средиземно море и от там към стария континент. За тези кервани на камили те построяват складове за храна и най- вече вода. В мекият грунд са изкопавали пещера, правоъгълна със стълб по средата, който държи покрива. През малкото отверствие се събира дъждовната вода, която добре се съхранява в тъмното и прохладно помещение до следващия дъждовен сезон. По цялата дължина на набатейските керванни пътища e имало такива секретни запаси от вода.
След това по пътя на керваните се появяват малки станции за непродължителен отдих и около тях малки градове, които също стават секретни. Даже столицата им Петра е бил такъв секретен обект, че е останал неизвестен до 20 век. Много от управителите на тези земи са търсели сътрудничество с набатеите, за да се възползуват от търговските им умения или просто за да ги ограбят. Юдейският цар Александър Янай завладява пристанището в Газа, където завършвали пътя керваните и тогава те променят своя маршрут през цялата Синайска пустиня до пристанището в Александрия.
Цар Ирод не напразно се считал за хитрец и разбира , че с война срещу набатейците не ще постигне много и открива пристанище в Кейсария и получава много от данъците и таксите. Съществува мнение, че парите за построяване на 14 града извън Юдея, Ирод събира от таксите от това пристанище.
Римляните също са опитвали да приватизират набатейските товари, отначало обявяват война, но не намират набатеи в пустинята. А причини за война са достатъчни- децата на пустинята само продават своите товари без да купуват нещо от римляните. Корабите заминават за Рим натоварени, а се връщат празни и с пари. Какво може да заинтересува набатееца- модни дрехи, украшения, предмети за лична хигиена? Нищо не му е нужно, събира парите, заради самите пари. В един от домовете в пустинята в наше време намират 11000 сребърни римски монети, без да се намира и намек на византийски монети. Набатейците харчат парите на безумни идеи, построяват например шик гробници в Петра.
Рим не може да търпи тази ситуация и в 106 от новата ера сключва с набатейците договор. Те не закачят керваните със стока и в замяна това научават племената да садят маслини, грозде, да правят вино, започват да отглеждат коне.
Набатеите стават част от Римската империя и приемат религията, по кръв остават араби, а по душа са вече римляни. Заедно с християнството набатеите са пречупват, може би климата оказва влияние, може би новата менталност, но намерените мозайки свидетелствуват, че не доживяват до византийската борба с иконите. А кръстовете на пода на църквите означава, че те са се молили не по- късно от 5 век, когато е забранено да се изобразява кръст на пода.
През 7 век в сирийскоафриканският разлом става тежко земетресение, много здания, построени по иродски образец с чест издържат изпитанието, останалите се разсипват и прогонват местните жители. Наверно сили не са се намерили да се възстановяват и набатеите изчезват , както от градовете, така и от историята.

И тук клетва за вярност

Полагах клетва за вярност като пионер,след това като комсомолец, войник, член на партията и не очаквах, че в Израел отново ще ми налага да се заклевам!
В едно проучване на Института за демокрация в Израел се казва, че 54 % от израелтяните считат за необходимо да се иска от гражданите клетва за вярност към страната като "еврейска и демократична" държава, в качеството на условие за получаване на гражданство и участие в гласуване на избори.
Идея, която не одобрявам, било тя на моя любим политик Авигдор Либерман - министъра на външните работи на Израел и лидер на партията "Наш дом Израел".
Във връзка със засилващата се емиграция в еврейската държава, нелегалното нахлуване на африкански бежанци от Судан и Еритрея и желанието на много палестинци да се сдобият с израелски паспорт преди образуването на палестинска държава, Либерман предложи да се иска полагането на клетва за вярност към еврейската държава, като условие за получаване израелско гражданство и участие в избори.
Свободата означава, че обществото не може да натрапва на своите граждани каквото и да било мнение. Обществото не може да се нарече свободно, ако правителството налага санкции на тези, които отказват да изразят мнение, съвпадащо с официалното. Демокрацията се базира на свободно изразено съгласие на поданиците. Ако сегашното правителство на Бениамин Нетаниаху, което преставлява интересите на определени партии, обладава пълномощията да наказва тези, които не са съгласни с него, това не е демокрация. Ако правителството ще иска клетва за вярност в качеството на цена за участие в политическия живот, то ще формулира тази клетва така, че да се изхвърли от играта опонентите си. Това е и истинската причина за нововъведението, маскирано под формата на патриотизъм.
Така аз разбирам - правото на живот, свобода, собственост, свобода на словото, вероизповеданията и други фундаментални права не могат да бъдат предмет на гласуване, те не зависят от резултатите на каквито и да било избори. Властта не може да подчинява общественото мнение, а общественото мнение трябва да контролира властта.
Лично аз считам ценностите, които предлагана клетва ще защитава беспорни. Но самият факт от необходимостта на такава клетва подрива горните ценности. Ако поискат от мен да положа клетва, мога да я откажа, въпреки, че съм съгласен със всяка нейна дума!
Тази ситуация е сходна с несполучливите опити на предните събрания на Кнесета за достигане на консенсус за изработването на Конституция. Нито един от предложените проекти не получава подръжката на болшинството. Ако и да беше се намерил такъв проект, то част от гражданите биха се почуствали пренебрегнати, изключени от общата маса / араби- мюсюлмани, араби -християни, религиозни евреи/.
Хиляди арабски граждани на Израел се ползват от свободите и възможностите, недостижими за техните събратя , живеещи под юристдикцията на палестинската автономия.Техните лидери не признават Израел и воюват с него, но редовите араби все по- малко искат Израел да изчезне от картата на света.
Клетвата иска от хората вярност към държавата, която за много от гражданите е далече от идеала, за който биха се заклели. Обаче несъвършенната държава все пак се ползва от поддръжката на своите граждани на практика. Много са готови да се борят и да отдадат живота си, въпреки, че това което имат е далече от това за което мечтаят.
Клетвата за вярност не ще способства за засилване лоялността към държавата. Тя само ще отчужди гражданите, ще раздели и отслаби обществото.

Къде са съкровищата от Йерусалимския Храм?

Тайната на златната Менора - седмосвещник от Йерусалимския Храм много векове буди въображението на евреи, християни, археолози, търговци, фанатици или просто любопитни. Фактите в историята с Менората практически не можем да отделим от фантазиите.
Съгласно хипотезите, през 70- та година от новата ера римляните завладяват златната Менора, заедно с други храмови съкровища и я показват на парада на победителите. Тази сцена е изобразена на триумфалната арка на император Тит. Еврейският източник - Мидраш разказва, че Менората се е намирала в дома на император Юлиян, а римски документи свидетелствуват за "запалване" на някакъв "светилник" по време на празниците. Не изключваме, че това е била същата Менора. След това нахлуват вандалите и следите на тези съкровища се губят.
Съгласно Едуард Гибон, автор на "История на упадъка и разрушаване на Римската империя", Менората и досега лежи на дъното на Средиземно море, между италианското и африканското крайбрежие, потънала по време на морска буря.
Друга версия говори, че византийците за завладели Менората от вандалите, съхраняват я в Константинопол, а след това я докарват в Йерусалим, на Светата земя.Поставят я в новопостроена църква в пределите на градските стени. В йорданският град Мадаба е намерена антична византийска мозайка, която указва местото на тази църква в йерусалимски квартал. Някои изследователи твърдят, че църквата е разрушена от евреите, още преди това да извършат персите, за да отмъстят на императора за неговото посегателство на Храмовия Хълм - за построяването на тази църква той е използувал камъни от Храма.

В началото на миналият век някакъв еврей- земевладелец работи на нивата, внезапно земята се отваря и той попада в дълбока яма.Очите му бързо привикват към тъмнината и забелязва нещо блестящо. "Златото на Храма! Менора!"- са първите мисли на нещастния човек. Кое как се измъква от ямата, опитва се да я зарови отново и начертава карта на района. След известно време емигрира в САЩ и там след известно време споделя своето откритие с местния равин.Изпращат сина на равина с картата в Европа при великия мъдрец Хефец Хаим.
"Действително ли става дума за съкровищата на Храма, раби? "Напълно възможно" - отговаря мъдреца. С карта в ръка се отправя в кухнята и я захвърля в огъня. "Времето още не е дошло, рано е още...." заключава равина.

Още по настойчиви стават опитите да се открият следите на легендарната Менора и в наши дни. На 7 юли 1962 година Оскар Голдман , по думите на доктора по медицина Джозеф Фрагер , успява да види съкровищата на Ватикана.Възможно той е единственият човек, който знае с точности , какво се съхранява в тъмната стая на минус четвъртия етаж под родондота. Той притежава документи, че е посещавал Ватикана и в слабо осветената стая успява да различи голямата Менора, същата от арката на Тит. Запомнил е дървен стол- трон, умивалница и някакви други вещи, които възможно се използували в Храмовата служба. Сега Оскар Голдман е на 80 години и неговата мечта е еврейския народ да получи своите исторически артефакти.
През 1996 година израелският министър на религията Шимон Шитрит се обръща към папа Йоан Павел Втори с молба за търсенето на Менората. Министърът бил убеден , че тя е все още в подземията на Ватикана. След няколко години главните равини на Израел Йехуда Метцгер и Шломо Амар се надявали да получат разрешение за оглеждане на ватиканските складове, но им е позволено да разгледат само редки еврейски манускрипти. Представителите на Ватикана отричат, че притежават Менората, а Амар заявява по армейската радиостанция на Израел:" Сърцето ми подсказва, че това е неистина".
В наше време и бившият президент на Израел Моше Кацав се обръща с аналогично искане към новия папа. Резултатът е същия - отрицание.
Британският археолог Кингсли, автор на книгата "Златото на Бог.Търсене на загубените съкровища на Йерусалимския Храм", счита, че Менората се намира на територията на Палестинската автономия. Научно - дедективско проучване го довежда до извода, че след персийското нашествие храмовата утвар се оказва в манастира Св.Феодосий в района на Витлеем.
Йосеф Флавий - автор на книгата "Йудейските войни" свидетелствува, че Менората и другите съкровища остават под развалините на Йерусалимския Храм. През 1876 година именно с тази цел там започва разкопки британския археолог Чарлз Уорен, но след няколко исторически открития срочно заминава за Яффа с 11 заковани сандъка, които са натоварени на кораб на път за Англия..
След 1967 година църквата "Св. Анна" в мюсюлманския квартал на Стария град посещава израелски професор - нумизматик, на когото позволяват да разгледа колекция на древни монети. Въвеждат го в монашеска килия, където открива тайна врата, водеща в подвала. Спуска се по стълбите и пред очите му се откриват части от съкровищата на Храма. Но бързо е открит и любезно принуден да напусне и повече да не се връща. Скоро колекцията е открадната и професора е поканен в полицията и застрахователната компания да помогне в оценката на колекцията. Той се съгласява с условието, че трябва да види още веднаж местото в подземието. Монасите само вдигат рамене: "Каква килия, какво подземие?
Дали някога ще видим съкровищата на Йерусалимския Храм, един Бог знае! Но евреите са убедени, че когато се съберат разсеяните еврейски племена от четирите посоки на света, веднага ще се открият храмовите принадлежности.

Защо Латинска Америка изостави Израел?

Израелските средства за масова информация не информират своите читатели за събитията в страните от Южна Америка и сега израелтяните с учудване научават ,че Бразилия, Аржентина, Чили, Венецуела са признали палестинска държава със столица Йерусалим. И удивлението им ще е още по голямо, защото не забелязват световните тенденции.
Израелската преса не съумява да разпознае основни направления на латиноамериканската политика и това , че Латинска Америка вече окончателно е на страната на палестинците. Това е Уго Чавес и засилване на съюза на Венецуела с Иран, това е Бразилия с бившия президент да Силва, това е малодушието на американската външна политика в Южна Америка и на Близкия Изток, това е обособяването на нова група държави, т.н, " неутрални", "необвързани", по подобие на движението на необвързаните страни през 50 и 60 години на миналия век, ръководени от бившата Югославия.
Сега мантията на главен "антиимпериалист" премина от Фидел Кастро към Уго Чавес. Използвайки нефта, доларите от продажбата на наркотици и други нелегални доходи Венецуела привлича съседните държави в зоната на своето влияние и ги отдалечава от САЩ. В орбитата на Чавес вече са Бразилия, Боливия, Чили, Перу, Еквадор.
Tова, че Чавес избра за стратегически партньор Иран никак не е случаено. Влиянието на Ислямската Република в Латинска Америка непрекъснато расте още от 80- те години на миналия век, когато аятоласите избраха континента за плацдарм против страните на Запада. На границите между Аржентина, Парагвай и Бразилия съществуват бази на "Хизбалла" и иранския Корпус на стражите на ислямската революция. По данни на израелският МОСАД именно те осъществяват терористичните актове срещу евреите в Буенос Айрес.
Още като стъпи в длъжност иранския презудент Ахмадинаджад развива дейност за привличането на Никарагуа и Венецуела.На пръв поглед е трудно да разберем на какво е основано партньорството на Ахмадинаджад и Чавес. Първият - мюсюлманин шиит от фундаменталистки тип, втория марксист, но и двамата обединява ненавистта към САЩ и патологичния стремеж към властта.
Чавес показа своя стремеж за контрол на политическите си противници , изменение конституцията и фалшификация на изборите. В същата ситуация е Ахмадинаджад, но неговите амбиции се допълват с желанието да притежава атомно оръжие, което не се нрави на Израел.
През 2009 година Боливия и Венецуела прекъснаха дипломатическите отношения с Израел, след като израелската армия нахлу в ивицата Газа. Големи съмнения имат израелтяните, че Боливия и Венецуела имат изгодни договори за доставка на уранова руда за Иран и съвместното разработване на балистични ракети със среден радиус на действие.
Няма съмнение, че ирановенецуелския съюз дава обяснение, защо латиноамериканците изведнаж се решиха да признаят "Палестина".
Друга причина е пълната с противоречия политика на САЩ, която се оказа неспособна да поддържа противниците на Чавес, когато през 2004 година имаха шанс да го сменят. През 2009 година Обама се наложи да изслуша 50 минутна реч на Даниел Ортега, който между другото каза:
"Ние искаме равно партньорство, в нашите отношения не може да има "старши" и "младши" партньори."
Никарагуа се стреми да завладее река Сан Хуан, в качеството на спонсорираната от Иран програма за строителството на канал, който да конкурира Панамския канал. Крайната враждебност на Даниел Ортега се допълва от беззащитните Бразилия и Аржентина, следващи фарватера на Иран.
И най- вече Обамовската политика няма никаква възможност да спре създаването на атомно оръжие от Иран.Приетите международни санкции не вършат работа, а военно решение окончателно ще разбие вярата в демократичността на американската държава. Тази невъзможност е причината президента на Бразилия де Силва да подпише съглашение по атомната енергия с Ахмадинаджад и Ердоган.
Същото можем да кажем по повод отношенията с Израел. Латиноамериканците виждат, че политиката на САЩ в Близкия Изток претърпява фиаско, не могат да заставят палестинците и евреите да седнат на масата за преговори. Нетаниаху не държи на думата си, палестинците поставят предварителни условия. Американците обещаха да компенсират замразяването на строителството в Самария и Юдея с доставка на 20 съвременни самолети за израелската армия, после се отказаха.
Латиноамериканските страни чустват слабостта и непоследователността на САЩ и открито застават на страната на Иран.
Два извода- ако по рано Израел се чуствуваше добре с Латинска Америка, сега вече е закъснял; Израел вече трябва да разчита само на себе си в противостоянието с Иран и палестинците.

Свети Павел в страниците на еврейският Талмуд?

/опит за изследване/

Знаем за вековното противопоставяне на християнството и юдаизма. Съгласно традицията християните винят евреите за разпъването на Исус Христос,а юдаизма не признава Христос за Бог, заради човешкия му облик и старанието му да промени юдаизма. Наскоро се запознах с интересна книга - "Chistianity in Talmud and Midrash" на Херфорд, където се прави интересното предположение, че авторите на Талмуда са знаели за Свети Павел.Опитах се да направя собствено изследване и ето какво се получи.
Свети Павел или /Саул/ е един от важните апостоли на християнството. Информация за него черпим изключително от Новия Завет. Христианските текстове определят неговото преминаване към християнството на основата на видение по пътя към Дамаск и Божия глас от небесата:
"Савле, Савле, защо ме гониш? Аз съм Исус, когото гониш."
Гемара предлага различни версии:
"И дойде Елиша в Дамаск, но защо пристигна?И каза раби Йоханан:Той дойде да побуди Гехази към разкаяние, но той не се разкая. Гехази сгреши и въведе много в грехове. Някой говорят, че той издигна идола, направен от Йеворам, между небето и земята. И други говорят, че изрязал на Идола Името на Бог, и идола започна да вещае:Да не бъде у тебе..."
"A други говорят:"Той раздели мъдреците от Елиша. Когато Нааман отива при Елиша, те с Гехази се занимават с осем нечисти гадове. Когато Гехази се завърна с дарове на Нааман,Елиша му каза:"Злодей! Разве не дойде време да получат награда за закона за нечистите гадове?
В тези версии нямат опора в Писанието,това са независими мидраши, които предполагат интерпретация.
Нека ги преразкажем, като се освободим от библейските образи и да ги запишем като набор от теми:
-Гехази, въвеждане в грях,
-Гехази, идолопоклонничество,полет между небето и земята,
-Гехази прави така, че идола приемат за Бог,
-Гехази, ученик на еврейски мъдрец, нечисти гадове.
Нека да си спомним, че Гехази се споменава в Мишна наред с Билам, и двамата лишени от уважение като еретици,отричащи небесната същност на Тората. Видимо , под името Билам се маскира Исус Христос, а Гехази е маска, езопово име на Саул от Тарс, тоест Павел.
Действително, могли ли авторите на Талмуда да са знаели за Павел? Моята версия е , че са знаели! Колко просветени люде е имало по това време? Даже и да е бил, според праведните евреи, еретик, те са знаели не само за него, но и за всички апостоли, разпространявали новата религия, защото срещу тях са се борили!. За всички значими събития от библейското време можем да намерим информация в религиозните книги, да не говорим за личности.
Свети Павел се обръща в християнин по пътя за Дамаск и след това се заема активно да привлича нови последователи.Дейността му довежда до обръщане в християнство всички окръжаващи и множеството са започнали да считат Исус Христос ипостат на Бога.Свети Павел изкустно тълкува Писанието в християнски дух и вербува фарисеите. Свети Павел е бил ученик на Гамлиел Старши и е твърдял, че в сегашните времена може да се употребява некошерна храна.
Колкото до темата за полета между небето и земята, то тя не е свързана с Павел, а е вкоренена в християнството с други способи. В Евангелието на Йоан, казва Исус:"И когато аз се възнеса, ще привлека всички към Себе си. / Йоан 12:31/.
В Йерусалимският Талмуд, Сангедрин/10:2/ е записано :"Билам летял над полето на сражението, но Пинхас, син на Елазар, син на Аарон му показа златен начелок на първосвещенника, на който е написано името на Всевишния, и той падна."
Не можем да искаме от авторите на агадата от Талмуда да притежават точни знания за християнските предания за апостолите, но да намекнат за този сюжет са били задължени.
И още от Талмуда ; "Ако ти с лявата ръка отласкваш,а дясната е прибрана, не ще бъде като раби Йешуа, който с две ръце отблъсква Йешу а- ноцри, или как Елиша, който отблъсква Гехази с две ръце."
Поразително сходство, то дава връзката между Исус и Гехази и ако историческия Гехази не можем да свържем с Назаритянина, значи,този с който е свързан е скрит под името Гехази.
Разсъждавам, защо Талмуда облича в такива фрагменти историите за Свети Павел в образа на Гехази и намирам, че мъдреците на Талмуда са искали да изразят своето мнение за християнството така, че да не бъде хулене, което в Палестина по това време е било много опасно. Един от основателите на християнството е бил знаещ евреин, ученик на мъдрец, но въвежда народа в грях, заставя всички да повярват в божествеността на Този, който не я заслужава. Той е отречен от еврейския народ и не е достоен да попадне в грядущия мир. Така Талмуда с езоповски език обяснява появата на еврей, оставил своята религия.
Талмудистите са искали да подчертаят,че Тората е вечна и винаги актуална, в нея се съдържат всички "праобрази" на тогавашните люде. Те са приели нов живот в интерпретацията на мъдреците, което и ми помогна да напиша тази бележка.

-Йешу а ноцри - името с което евреите наричат Исус Христос,
-Tалмуд - свод правни и религиозни положения на юдаизма, обхващащи Мишна и Гемара в единство.Произведение, включващо дискусии на еврейски мъдреци в продължение на 8 века и установяващо Устната традиция или Закон.

Фалшификации на исторически факти

Последният доклад на Министерството на информацията на палестинската автономия разбуни отново духовете в Израел и Палестина с твърдението, че Стената на плача няма значение на еврейския народ. В своята интернет страница палестинците информират, че "според еврейската енциклопедия от 1917 година, еврейските религиозни лидери изявяват претенции за Храмовия хълм след 1520 година, когато са изгонени от Испания от кралица Елизавета Кастилска и Фердинант Арагонски".

В ерата на интернет може лесно да се провери това скандално твърдение или мошеничество. В действителност еврейската енциклопедия от 1917 година извежда исторически препратки от древността и със сигурност наличието на евреи и еврейска култура преди арабската инвазия в Палестина.

Преди няколко месеца ЮНЕСКО пък нарече гробницата на Рахел, в близост до Витлеем "арабска ,християнска и еврейска светиня", твърдение противоречащо на еврейската традиция! Наличието на арабско гробище в близост до могилата на Рахел не им дава право да признаят местото свято за тях. Това даде импулс на палестинците да отричат връзката на евреите с тази земя и стремеж да забранят на евреите да се поклоняват на гроба. През миналият век гробницата е купол на четири стълба, по късно еврейския благотворител Монтефиори построява здание, напомнящо могила на арабски шейх, форма, преобладаваща в Близкия Изток по това време. През 1997 година гробницата е разширена и се превръща в место на поклонение не само на евреите, но и на арабските жени,за които Рахел също е светица.

Според документи от времето на Османската империя, открити в Йерусалим, през 1830 година турците издават ферман, който дава правна сила за признаването на гробницата за еврейско свято място. Губернаторът на Дамаск изпраща писмена заповед на мюфтията на Йерусалим:

"Гробницата на Рахел, майката на нашия праотец Йосеф се посещава от евреите от древни времена, да не им се пречи или противопоставят на това."

През 2000 година Израел направи щедро предложение на Арафат за разделянето на Йерусалим и суверенитета на Храмовия хълм, който побърза да отрече връзката на евреите с Йерусалим и наличието на Храм в прослава на Бог на местото на днешните мюсюлмански светини Ал Акса и Купола на скалата. Така бе атакувана и вярата на милионите християни.

Според Светото писание Исус е разпънат на кръстта между 26 и 36 година от новата ера, време, през което термина Палестина не е съществувал. Еврейската провинция Юдея е разрушена от император Адриан през 135 година и за да се прекъсне връзката на евреите с тази земя, императора променя името на Сирия Палестина, много години преди арабското нахлуване.

В борбата за делегитимизация на Израел и еврейския народ палестинците се опитват да унижожат историческата памет, както направиха с гробницата на Йосеф в Наблус. Последните допитвания сред палестинците говорят, че близо 2/3 са против формулата "две държави за два народа", което говори , че истинската пречка на траен мир в Палестина е непризнаването на еврейския народ и неговото право да живее на тази земя. Това е в основата на проваления вече 70 години мир.

Мир може да се достигне не само с оръжие и войни, нужно е взаимно признаване.

Ханукално чудо

Тази година се навършиха 2148 години от Ханукалното чудо, когато в освободения от Макаби/1/ и неговите войни йерусалимски Храм при еднодневен запас на ритуално масло менората /2/ е горяла цели осем дни. В чест на победата съвременните израелтяни в продължение на 8 дни запалват свещ и произнасят благословения за победата във въстанието на Макавеите.
Събитията около Ханука са продължение на тежката, продължила повече от четвърт век борба на юдеите с гръко- сирийската метрополия. Обикновенно метрополиите ги вълнува редовното плащане на данъците и спокойствие в провинциите.Бунтовете не носят идеологически характер. Събитията в Юдея /3/ през това време са първия случай в историята на идеологическо противопоставяне.
Юдея , по силата на историческите връзки с Древна Гърция не се опазва от гръцката културна традиция, в това число, благодаря и на Александър Македонски. Юдеите постепенно отслабват съблюдаване на еврейските традиции под натиска на гръцката култура. Първосвещенниците са купували своите места от гърците и си съперничат в насаждането на елинската култура. В еврейската духовна върхушка се надявали, че тесния контакт с гръцката администрация ще намали влиянието на "коените"/4/ и Храма и ще даде възможност да се ползват от храмовата хазна. Това доброволно отричане на евреите от тяхната религиозна традиция се съчетава и с желанието на грекосирийския цар Антиох да наложи нови богове на метрополията.
В това време гърците водят война с Египет и в Юдея са въведени допълнителни войски за поддържане на реда и насилствено принуждаване на евреите да се поклоняват на идолите от древногръцката митология и изображенията на самия Антиох. Забранява се изучаване на Тората, да се празнува и благославя новия месец, да се извършва обрязване. Започва оскверняване на Храма и принуждаване евреите да извършват жертвоприношения на животни , забранени от Тората.
В Модиин Матитяху, син на първосвещенника убива еврей- елинист и с помощта на синовете си разбиват гръцката охрана. Така започва въстание, продължило 25 години. Антиох е принуден да снеме от фронта с Египет нови войски и да ги прехвърли в Юдея, проиграва войната и Юдея получава независимост. Свободата евреите заплащат с мночислени жертви , разрушения и нещастия.
По време на Ханука евреите три пъти на ден произнасят молитва, смисъла на която е , че Всевишния ще поправи грешката на елинизираните евреи и потомците трябва да помнят - отказа от вярата на праотците довежда до нещастия. Всевишният помага на хората, когато отстояват своето право да живеят по Заповедите, както и при Ханукалното чудо.
Евреите твърдо вярват , че Бог помага само когато става въпрос за главните субстанции - за спасяване на народа като цяло, за Обетованата земя и за Храма - символ на светостта на народа. В еврейската история има три задължителни основания - Тората, Обетованата земя и народа на Израел.
Така че Ханука дава на евреите важни уроци: следване традициите, да се помогне на другия да ги разбере и да застане в защита на своята земя, помнейки Тората и Заповедите.

• Менора - съд в Храма, направен от цял къс злато с човешка височина. Свещеникът трябва да изкачи три стъпала за да запали фитилите, светлината от които освещава службата на свещенниците.


• Макаби или Макабеи - възглавяват въстанието срещу сирийската династия за освобождаване на Храма и възстановяване на истинската служба в него.
• Юдея - област в южната, планинска част на Израел.
• Коени - потомци на праотеца на еврейския народ Аарон, служители в Храма.

Легенда за еврейският ГОЛЕМ

Историята за Голема е знаменита и неувяхваща еврейска легенда. С нея някои свързват демона Лилит, а в по късни времена като постбиблейски мит за изкуствен човек, влязъл и в нееврейската култура. Сред най-новите превъплъщения са компютърна игра, както и цяла армия хуманоиди от филма на Камерон "Аватар".
Корените на тази легенда търсим в древността, още в Талмуда се говори ,че Адам- първия човек е бил голем. И Създателят му е вдъхнал живот чрез ноздрите си. Но познатото ни същество има по нова генеалогия, при това точна.
Големът се е родил в края на 14 век в Прага с участието на равина Йехуда Бен Бецалел, който използува магия от Кабалата и от глина създава човекоподобно същество, което да защити евреите от враговете. Не знаем как е изглеждал и каква е била неговата природа, спекулативните съображения се разминават- то ли човекоподобен амулет от глина, то ли идеален човек, на когото не достига свобода на волята и разсъдък. Груба материя, притежаваща само подобие на живот или живо същество, слепено от подръчни материали, както Адам до боговолението? Или Голем е бил друг , недоправен човек?
Най - популярната версия за неговата смърт говори, че успешно защитил евреите, Голема се обръща срещу своя създател и рабин Бецалел го унищожава със собствените си ръце. Големът е бил така могъщ, че сам императорът на Свещенната Римска Империя моли рабин Бецалел да запази своето създание, като в замяна гарантира безопасност на еврейските поданици. Рабинът се съгласява и голема досега чака пробуждане от своя мистичен сън, когато ще се наложи да защити своя народ.
Популярната култура го е преварила вече във вампир, призрак и прочие страшно и свръхестествено същество. Знаем, че Дракула е Бела Лугоши, Франкенщайн- Борис Карлофф, но голема досега блуждае в нашата кинематографическа памет като фигура от нямата кинолента, като ексцентричен спомен.
Въпреки това Голема е навсякъде - видеоигри, комикси, телесериали, книги. Сведущите го обявиха праотец на Терминатора, Супермена и всякакво нечовешко същество, въплощение на тънката страна на познанието. Големът е от немногото чудовища, които не достигнаха до нас от митологията на езичниците. Създаден от ръцете на човек, той е сянка на механиката и техниката, когато природата вече не е определяща сила на човешкия живот. Несъмнено е градско дете, Минотавър в центъра на града, Аватар на нашата изкуствено създадена среда.
В юдаизмът тези легенди имат друг смисъл, в еврейските ръце Голема не е дубльор на Фауст, Голема е мъстител, създаден с една цел - да разгроми враговете на еврейския народ. Но той е толкова противоречив на еврейските традиции, че самото име става "оскърбление". Да се нарече човек "голем" е все същото на идиот или човек с ниски умствени способности. Големът е действие, сила, освобождение и създаването му е ярост, жажда за възмездие, а това означава подтиснатите сили, които юдаизма е предпочитал да скрие и подави. Вековното преследване на синовете на Авраам създаде Голема.