ПАЛЕСТИНСКА ДЪРЖАВА - ЙОРДАНИЯ ?

Засега всички опити за възобновяване на мирните преговори между Израел и Палестинската автономия са обречени на провал.  Опитите за признаване на палестинската автономия за независима държава в ООН също не дадоха резултати.  Двадесет години  са загубени и не се реализира принципа- "две държави за два народа".
Често си задавам въпроса - защо не може да се реализира принцип, който на пръв поглед изглежда най разумен и справедлив? Палестинците обвиняват израелтяните в нежелание да съществува палестинска държава, а израелтяните си спомнят 2000 година в Кемп Дейвид, когато тогавашния председател на автономията Ясер Арафат не прие "щедрото предложение" на Ехуд Барак. При това и двете страни потвърждават своята привързаност към този курс, но имат абсолютни различни представи каква ще бъде новата, независима държава.
Първо- различие по въпроса за границите.  За палестинците са принципно важни границите от 1967 година ,  а израелтяните изграждат "стена на безопасност" по " Зелената линия " на прекратяване на огъня.  По думите на сегашният министър- председател Нетаниаху, връщането към границите от 1967 година е неприемливо; т.е " небезопасно". Основно място в нежеланието на израелтяните са и 144 селища с 300,000 еврейски заселници на палестински земи на Западния бряг на реката Йордан. За напускането на тези селища и връщането израелските заселници в границите от 1967 година ще са необходими огромни финансови средства / по думите на Гиора Айленд - 30 милиарда долара !!/
Да върне еврейските заселници на териториятя ня Израел не ще се наеме нито един политик, бил той ляв или десен, защото ще постави кръст на политическата си кариера. Израелската общественост не ще му прости такава смела постъпка, защото връщането в гранците от 1967 година ще означава предаването на палестинците Източен Йерусалим, а закона на израелският Кнесет от 1980 година гласи : " Йерусалим, единен и неделим се явява столица на еврейската държава".
Второ- даже в случай на създаване на "независима палестинска държава", палестинците нямат намерение да предоставят гражданство на бежанците, желаещи да се завърнат по домовете, които сега се намират на територията на Израел, нито на милион и половина израелски араби, които пък не искат да напускат еврейската държава. Израел не иска бежанците да се завърнат на неговата територия и трябва да си търсят място в новата палестинска държава.
Трето - израелтяните са опасяват за безопасността на държавата. Страхуват се , че на власт в новата палестинска държава ще дойдат на власт ислямски радикални сили и сочат за пример сектора Газа, който след напускането на израелската армия се превърна в ислямски анклав. А изборите в автономията през 2007 година показаха, че не ФАТАХ, а ХАМАС се ползва от подръжката на голямата част от населението.
Така се създаде парадоксалната ситуация - от една страна съществува процес на разделянето на  двата народа, от друга - всеки нов раунд на преговори показва невъзможност за компромис.
В тези условия редица десни израелски политици активно пропагандират алтернативата - " йордански вариант " за решаване на конфликта. "Йорданският вариант" се явява част от от по- широк, връщане към ситуацията от 1967 година- сектора Газа под контрол на Египет, а Западния бряг на реката Йордан под контрола на Йордания. Обединението на сектора Газа с Египет е малко вероятно, защото те искат палестинско правителство в сектора, а Йордания провеждаше друга политика на Западния бряг. Затова този вариант се свежда до "йорданския вариант" , основан на постулата, повтарян многократно от йорданските крале - " Йордания- това е Палестина".
В началото на конфликтът крал Абдалла и неговия син Хусейн предлагаха решение на палестинския проблем по пътя на разширяване на територията на Йордания. Но след "Черният септември" от 1970 година Хусейн се отказа от всякакви претенции за Западния бряг, с изключение на опека над ислямските светини в Йерусалим. Възможен бе вариант за федерация или конфедерация. Съвсем друга е формулата на членът на израелския Кнесета Арие Елдад, който счита Йордания за палестинска държава и йорданците трябва да признаят това открито. 70 % от населението на Йордания са с палестински корени и според Елдад трябва да се предостави гражданство на всички палестинци от двата бряга на реката.
Йорданските крале са считали йорданците и палестинците един народ, а Западния и Източния брегове на Йордан за едно отечество, което исторически е вярно. Йорданските и палестинските араби, а също така сирийски и ливански са един народ, много векове живеещи в тази географска област - "Велика Сирия". Фактическото им разделяне започва през първата половина на 20 век с въвеждането на мандати от ООН- Франция получава Сирия и Ливан, Палестина и днешна Йордания преминават към Великобритания.
С пристигането на евреи, в съответствие декларацията на лорд Балфур започва и конфликта. За днешна Йордания това не се отнася и англичаните я отдават на Абдалла от династията на Хашемитите, обещана им от британския външен министър Мак Махон още през 1915 година. През 1946 година е създадено Йорданското Хашемитско Кралство и от този момент започва формирането на отделни палестински и йордански идентичности.
За обособяването на палестинците спомагат усилията на йерусалимският муфтия Ал Хусейни, поставил си за цел да създаде отделна палестинска държава. Окончателният разкол настъпва с основаването на Организацията за освобождение на Палестина и официалното и признаване на единствен представител на палестинския народ. Самата Йордания признава палестинците за народ чак през 1988 година. До този момент йорданците са забранявали да се използува термина "палестинци" в официалните документи, като са считали палестинци и йорданци за един народ.
Трябва да се знае, че именно Йордания осъществява административни функции от 1950 до 1967 година на Западния бряг, като част от Кралството на Хашемитите. След войната Израел окупира тези земи, но правната и административна връзка с Йордания се съхранява чак до 1988 година. Съществува единнен парламент, действува йорданското законодателство, краля назначаваше чиновници и плащаше заплати.
Този опит за съвместно съществуване е още един важен аргумент в полза на "йорданския вариант" според израелските политици.
Надеждите на палестинците за държава засега не могат да се реализират, затова не трябва да се отхвърля възможността за "йордански вариант", още повече, че идеята има привърженици и от страната на палестинците.
За израелтяните този вариант е най добрия , защото практически всички компоненти на палестинския проблем се прехвърлят на йорданците. Особенно в сферата на безопасността, йорданската армия се явява надежден и боеспособен съюзник в борбата с ислямската заплаха отколкото ФАТАХ.
Сред привържениците на "йорданския вариант" са председателя на Кнесета Ривлин и бившия министър на външните работи Моше Аренс.  Отвреме навреме и Нетаниаху подхвърля внимателно, че " ....решението на палестинския проблем ще иска и помощта на Йордания". Особенно активно за идеята за палестинскойорданска федерация се изказва и президента Перес.
Колкото до йорданците, въпреки отказа от този вариант, наричайки го "политическа фантазия" , за тях своеобразен символ е избирането за крал Абдалла, чийто жена е палестинка, на местото на Хамза, син на Хусейн от кралица Нур. Този сценарий е изгоден за Йордания, защото освен присъединяването на Западния бряг, крал Абдалла си запазва статуса на хранител на ислямските йерусалимски светини.
Главното препятствие според специалисти е твърдата позиция на палестинците от Западния бряг за създаване на собствена държава, сега те притежават по- мощна политическа сила. Дискусиите по този вариант продължават и няма да бъде голяма изненада ако в близко бъдеще отново чуем за идеята " йордански вариант".

Странната война в Ливан 1982 година

Преди 30 години израелската армия преминава границата с Ливан и започва странната, да не кажа най- глупавата война в своята история. Продължила 18 години и отнела живота на 2500 израелски войника, незнайно количество ливанци и палестинци, и причинила  неизлечими страданния и неволи.
В основата на всички войни стои лъжата, като мнозина я считат законно средство. Ливанската война през 1982 година е отличен пример за това. Лъжата започва още с името - " Мир на Галилея". В продължение на година се водят престрелки по границата с Ливан, като палестинците обстрелват израелските селища с катюши, леко стрелково оръжие, израелтяните отвръщат с кратки нахлувания зад границата за да ликвидират терористите. Но в последните 11 месеца до началото на войната няма сражения и обстрели на израелските селища !!!
Съществува примирие и палестинците почти го спазват. Удивителното в случая е , че Ясер Арафат успява да укроти и най радикалните фракции. И в края на май 1982 година започват странностите на тази война. Министърът на отбраната на Израел Ариел Шарон се среща във Вашингтон с държавният секретар на САЩ Александър Хейг с молба да получи съгласието на американците за нахлуване в Ливан. Хейг отговаря , че САЩ не могат да допуснат това, само провокация, която да разтърси света може да промени мнението им.
И провокацията не закъснява !! Майсторът на терора Абу Нидал, враг на Организацията за освобождение на Палестина и Ясер Арафат изпраща свой роднина да убие израелския посланник в Лондон. В отговор израелската авиация бомбардира Бейрут, а палестинците отговарят според възможностите си. Министър председателят на Израел Менахем Бегин разрешава на Ариел Шарон да навлезе в Ливан, но не повече от 40 км, за да "предотврати обстрела на израелските селища".
Когато на съвещание на правителството началника на разузнаването обяснява ,че Абу Нидал не влиза в ООП, Менахем Бегин произнася фраза - " Всички са в ООП". Още тогава съществува съмнение сред редица влиятелни лица, че Абу Нидал е действувал като агент на Шарон !!! В това са убедени и редица политици от Организацията за освобождение на Палестина.
Лъжата-" всички стрелят срещу нас" така дълбоко е заседнала в съзнанието на мнозина, че е било безмислено да се спори. Блестящ пример за това, как мит овладява общественото мнение, вкючително и на хора, които са виждали че ситуацията не е такава.
Шарон е презирал всички политици, включително и Менахем Вегин / по думите на Ури Авнери/, като хора лишени от въображение и провидение. Според него е бил нужен особен план за решаване на проблема с палестинците:
1. Да се нападне Ливан и с помощта на израелското оръжие да се постави начело на държавата диктатор- християнин, който да служи на интересите на Израел.
2. Да се изгонят сирийците от Ливан.
3. Да се прогонят палестинците от Ливан в Сирия и по нататък в Йордания.
4. Да се устрои провокация и да се подтикнат палестинците да устроят преврат в Йордания, да изгонят крал Хусейн и да превърнат Йордания в палестинска държава.
5. Да се постигне споразумение с палестинците за раздяла на властта  по Западния бряг на реката Йордан.
Непреклонен в своите намерения, Шарон убеждава Менахем Бегин да започне войната, като му заявява , че единственото му намерение е да отхвърли палестинците на 40 км, за да не могат да обстрелват израелските селища. След това поставя Башир Джамайел начело на Ливан. Позволява на християнската фаланга да извърши масово клане в палестинските лагери Сабра и Шатила, за да принуди палестинците към бягство в Сирия.
Резултатите се оказват противоположни на очакванията. Башир Джумаел е убит от сирийците, а неговия брат, наследил го на престола не върши работа. Сирийците контролират почти цял Ливан. Крал Хусейн остава на престола, а Йордания не става Палестина. Арафат и неговите въоръжени отряди се отправят в Тунис, удържат редица политически победи, приемат статуса на " единствен представител на палестинския народ" и след време се връщат в Палестина.
Военните планове, и в не по- малка степен политическите още от началото се провалят. През 1982 година нито едно подразделение на израелската армия не изпълнява поставените задачи. Съпротивлението на палестинците при Сайда/Сидон/ задържа армията и в момента на прекратяването на огъня по поредното споразумение Бейрут се оказва извън обсега на израелската армия. Ариел Шарон нарушава споразумението за прекратяване на огъня и израелските части нахлуват в източен Бейрут.
Въпреки даденото обещание на Бегин, Шарон атакува сирийската армия, за да излезе на шосето съединяващо Бейрут с Дамаск. Но израелската армия не достига до шосето и претърпява поражение при Султан Якуб.
Едни от най значителните и дълговременни резултати от тази война се отнасят до шиитите. От 1949 до 1970 година ливанскоизраелската граница е най- спокойна от всички граници на Израел. През тези години широко се шири мнението, че Ливан ще бъде втората след Египет страна, която ще подпише мирен договор с Израел. Мюсюлманите шиити от Ливан са били най- угнетените и безпомощни сред множеството етнорелигиозни общини. Когато крал Хусейн с помощта на Израел прогонва палестинците от Йордания в хода на операция " Черният Септември", те се установяват в Южен Ливан и стават практически господари на целия район, наречен от евреите "Фатахланд".
Шиитите не изпитват симпатии към палестинците, които са сунити.  И когато армията на Шарон навлиза в Южен Ливан, шиитите ги посрещат със сладости, с надеждата че те прогонят палестинците, а самите те да се завърнат по домовете.
Много скоро разбират грешката и започват партизанска война, за която Израел не е готов. Пред лицето на значителни загуби израелската армия напуска Бейрут и остава да охранява само тъй наречената " зона за безопасност". Но и тя става арена на войни действия, умерените шиити сменя радикалната партия " Хизбалла", която след време става главна военна и политическа сила в цял Ливан.
За да спре шиитите Израел ликвидира лидера на " Хизбалла" Аббас ал Мусави, но неговото място заема талантливия му помощник Хасан Насралла.
В това време Вашингтон започва война, която унищожава Ирак - исторически арабски бастион срещу Иран. Главен фактор в региона става оста Иран- Хизбалла- алавитска Сирия.
Ако сега Ариел Шарон се събуди от кома, изпаднал преди 6 години, ще бъде потресен от практическите резултати от Ливанската война. Една от жертвите е Менахем Бегин, който скоро след масовото убийство в Сабра и Шатила изпада в дълбока депресия, която продължава до неговата смърт.
Моралът от тази история е верен и сега. Война може да започне всеки глупак, но да не допусне война е дадено само на мъдрия.