Йом Кипур - ден за прошка и надежда

Преди Съдният Ден / Йом Кипур/ много религиозни евреи извършват обряд " капарот", наречен иначе обряд за изкупление на греховете. Върващите три пъти развяват жива птица над главата и повтарят : " Това от мен, това е заради мен , това е моя откуп!!!"
След това птицата се заколва, а месото се раздава на бедните. Ритуалът е призван да подбуди човек да се разкае за своите грехове и отново да осмисли своя живот.
Йом Кипур или Съдният Ден е особен празник в еврейския календар. Той завършва десетдневния период от еврейската нова година, наречен " Дни на трепета". В тези дни Всевишният определя съдбата на всеки човек през следващата година, а на Йом Кипур се дава окончателен отговор, считат вярващите евреи.
На този ден се съблюдават 5 основни забрани:
- не трябва де се яде и пие,
- не може да се къпе и омива,даже устата и измиване на зъбите,
- забранява се ползването на кремове , масла и друга козметика,
- недопустима е сексуалната близост,
- не може да се носят кожени обувки.

 В течение на целият ден се съблюдава пост, забранено е пушенето , пътуване с превозно средство, влак, автомобил, самолет, на улиците се движат само линейките на Бърза Помощ. На Йом Кипур се спазват и останалите забрани, характерни за съботата.

КОЛКО И КАК ЩЕ СПЕЧЕЛИ БЕНИАМИН НЕТАНИАХУ ОТ ИКОНОМИЧЕСКИЯТ ХАОС ?

Неопределено време, никой не знае какво ще се случи на утрешният ден. Не знаем ще падне ли режима на Асад в Сирия и какво ще стане с тази страна след това.  Не знаем ще бъдат ли атакувани ядрените обекти на Иран и кога, не знаем как ще свърши финансовата криза в обединена Европа. Не знаем и как ще живеем със скъпотията, цената на бензина и продоволствието, многомилионните квартири. Много неща не знаем.

Но Бениамин Нетаниаху навярно знае. Знае повече от нас на Сирия, за Иран, държавния бюджет с дупка от 38 милиарда шекела, за цената на бензина, за скъпотията и новото инономическо бреме. Като министър председател той трябва да знае всичко и знае ! Заради това на времето в комисия на израелският Кнесет бяха приети правила за личните инвестиции на правителствените чиновници, които ги задължават на предадат ценните книжа,акции и други  за управление от независими компании. Докато висшият чиновник е на държавна служба няма право да се намесва в управлението на своите финанси, с цел да се избегне използуването на секретна информация, която той притежава.

Но Нетаниаху не счита така, неговите права са нарушени и се обръща към комисията с молба да направи промени в своите финансови вложения. И тази комисия трябва да откаже на Бениамин Нетаниаху, за тази цел тя и съществува, да предпазва висшите служители от използуването на конфидиционална информация.
Обаче новият държавен контрольор Шапира и членовете на комисията не искат да разочароват Нетаниаху и му съобщават, че може да внесе промени, само ако правителството измени съществуващите правила.

Но да постави на разглеждане въпроса на правителствено заседание Нетаниаху не се решава .Обсъждането ще стане достояние на СМИ и ще сравнят неговите опити за подобряване на финансовото състояние с продажбата на лични акции от началника на Генералният Щаб на израелската армия Дан Халуц броени часове преди началото на Втората ливанска война.
Опитите на Нетаниаху да се намеси в управлението на финансовите книжа стана известно на вестника The Marker и скандала не закъсня.

В този неуправляван свят ние почти нищо не можем да предвидим - нито състоянието в Европа, нито кръвопролитията в Сирия, нито каква ще бъде цената на бензина след месец,  нивото на безработицата. Ние не можем, но някой сигурност може!

БАРАБАНИТЕ НА ВОЙНАТА

Иран отчаяно се нуждае от Израел. Ако не съществуваше еврейска държава, то трябваше да се измисли. Израел е елексир за живота за иранския режим и трябва да му бъде благодарен, защото заради него съществува много години.
Антиизраелската риторика позволява на аятоласите да отвличат вниманието на масите от истинските проблеми: икономическата криза, скъпотията, политическите преследвания и убийства, липсата на свободи и издевателствата над жените. Ненавистта винаги и била обединяващ фактор, няма нищо по- добро от демоничен външен враг, за да се заглуши вътрешното недоволство.

" Избор на враг е много по- важен от избора на приятел" - бе писал Ницше.  Иран преуспява в това дело.

Израел пък му помага със заканите да ликвидира всякакви атомни проекти. Това изглежда като спасителен пояс за иранския режим. Даже опозицията, искаща от властите свобода и честни избори се обедини с върхушката през лицето на " израелската заплаха".
В Израел пък Нетаниаху и Барак обслужват интересите на Хаменей и Ахминаджад. Надели маската на агресор съдействуват за демонизиране на еврейската държава. Даже и да става дума за блъф, ежедневните заплахи на Нетаниаху и Барак вече помогнаха на иранския режим да избере за себе си идеален враг.
Иранците заслужават друго ръководство и те ще го получат. Революционните събития в Близкия Изток не ще подминат и Техеран и тогава атомния проект на Иран ще ни бъде интересен не по- малко, отколкото на Индия например.

На Израел е нужен Иран. Израелтяните отчаено се нуждаят от Иран. Ако Иран не съществуваше трябваше да се измисли. Иран е елексир за съществуването на сегашното израелско ръководство, което трябва да му бъде благодарно; с помощта на Иран все още съществува.
Ненавистта и заплахите за масите винаги за били надежден механизъм за десните правителства. Антииранската истерия дава възможност на Нетаниаху и Барак да манипулират съзнанието на гражданите, използувайки трагична тема- Холокост.
Това позволява да се отвлече масата от истинските проблеми-  икономическата криза, скъпотията до невероятни размери, колосални инвестиции в армията и заселническото движение по окупираните палестински земи, щедрите субсидирания на ултраортодоксалния сектор.

Иран помага на Израел, иранските заплахи за изтриване от картата на земята еврейската държава е като масло  за ръждивите колела на правителството, неспособно да се справи със социалните въпроси .Няколко примера ; 3- стаен апартамент се продава за 1,200,000 шекела /300,000 долара/, едностайна квартира се дава под наем за 400,500 долара, бензин със стойност трето място в света, висока безработица, увеличение на данъци и такси.

С отровните газове на милитаризма правителството замърсява атмосферата, успява да задуши широкото недоволство, станало заплаха за сегашното ръководство. Исканията за достъпно жилище, справедливо разпределение на ресурсите са забравени пред лицето на атомния Апокалипсис, с който ни плашат от сутрин до вечер.

Тук в Израел, както и навярно в Иран, в полза на едно или друго решение се допитват до религиозните жреци. Неотдавна равин Овадия Йосеф, глава на религиозната партия ШАС бе информиран от главата на националния съвет за безопасност Яков Амидрор. Остава само да се издаде галахическо постановление,  което да оправдае войната!
Израелският народ заслужава и по- добри лидери.  Всичко е въпрос на време.  Иранските и израелските лидери са увлечени в сложна хореография, приличаща на бой със саби. Но ако се вгледаме по внимателно това е танго, танго за двама, нерушим съюз на режими, чийто време изтича бавно, но сигурно.

Меир Лански - еврей, благотворител, гангстер

Забележителна и сантиментална история от живота на Меир Лански ме накара да напиша тези редове. За този "гангстер" са изписани десетки книги, но случилото се в Израел истински ме изненада. По време на престоя в Израел, с надеждата да получи израелско гражданство и да се отърве от преследванията на данъчните власти на САЩ и хора от неговият сорт, Меир Лански търси приятелства и добива популярност, прави благотворителност, дори си намира млада любовница.
Срещата  с многоуважаван равин му предоставя още веднаж възможността да покаже желанието си на всяка цена да се сдобие с израелско гражданство и се съгласява на предложението му да дари значителна сума в долари за построяването на дом, където ще живеят млади религиозни семейства без собствен дом.  Старият гангстер се съгласява и дарява за святото дело.  И забравя за добрината, докато става ясно, че благочестивият рабин на тези долари построява обикновен хотел , от който стриже хотелски пари.  Огорчен, Лански се възмущава и подава иск в съда, печели делото и достопочтения трябва да върне сумата, плюс проценти.  Лански, почти със сълзи на очите говори на свои приятели на излизане от съда, че се срамува, че е опозорен - него, старият гангстер успяват да измамят!! Сигурен съм, че ако се бе случило в Америка костите на рабина не можеха да бъдат намерени дълго време.
В Америка най популярен и легендарен е не  персонажът на ковбоя, а "гангстера". Интересно е, че думата- "гангстер" в Окфордския речник от 1962 година отсъства и се появява чак през 1972 година в тома от А до Е.  Счита се че думата гангстер е употребена за първи път през 1896 година в Охайо за политик, а не за престъпник.
За повечето хора от моето поколение ганстерският етикет е свързан преди всичко с киногероите -  Едуард Робинзон, Хъмфри Богарт, Марлон Брандо, Ал Пачино, Дъстин Хофман ,Уорен Бити. За гангстерите научавахме от книгите и документалните поредици.
Рядко добросъвестен биограф е Роберт Лейси, който с книгата " Малкият човек: Меир Лански и гангстерският свят" ни открива необичайни ракурси от ежедневието на " гангстерите" от началото на миналия век.
Кинозвездата Джордж Рафт пристига във Флорида за да се консултира с Бенджамин Сигал и компания за новия филм, като разчита да почерпи много от прототипите герои, но се оказва обратното.  Всички  гангстери се опитват са разберат къде Рафт си шие костюмите и откъде купува обувките ръчна изработка.
Любопитна сцена описана в книгата показва Лански и компания през 1981 година, наблюдаващи  сериала " Гангстерски хроники " за живота на Лъки Лучано, Сигел и Меир Лански в който нашия герой се огорчава от показаното за превоза на нелегален алкохол.
" Еврейски момък - казва той - никога не сяда зад волана когато прави такъв бизнес."
Още един от компаньоните тази вечер, Бени Сигелбаум се заканва да подаде в съд телевизионната компания NBC защото го представя тъп и безмилостен.
" За какво да подава жалба - пита Лански - в живота той е още по жесток."
Друга   реплика на Лански:
" Ако даже Сократ и Платон се затрудняваха да дадат определение за морал - казва Лански за времето на Батиста и Кастро в Куба - как могат тези хора да заявяват, че игралният бизнес е аморален?"
Друга история по текста на биографичната книга ни прави свидетели на неуспешните опити на ФБР да постави устройства и да подслушва квартирите на Лански. Всичко, което успяват да научат агентите са вкусовите предпочитания на Меир Лански - бекон, сардини, ирландско рагу , а на закуска исторически книги, учебник по граматика и сборник с цитати на френски мислители.
" Има хора , които никога не могат да бъдат добри. Във всеки човек има една четвърт добро, останалото е зло. Нелека е борбата на това добро."
Биографията на Меир Лански едновременно разобличава и подтвърждава различните митове за гангстерите. Лански например никога не говори за организирана престъпност, мафия, Коза Ностра. " Ние сме по силни от стоманодобивната промишленост на САЩ' - тази фраза му приписва списание "Лайф" през 1967 година.
Приятно е да спомним, че в крайна сметка някои от членовете на престъпното общество са има представа за честност и толерантност. Лански си спомня, че на Флорида и на Куба известни хазартни играчи са сядали на зелената маса без да се опасяват че ще бъдат измамени.
В същото време, по думите на известни изследователи, Меир Лански не е бил финансов гений. Той губи доста сериозни суми от легалните авантюри, не се избавя навреме от акциите на нефтените залежи.
И когато наричат този човек " финансов гений" и му приписват богатство от 300 милиона долара, след неговата смърт наследниците получават по малко от милион !!!!
Открито подпомага Израел с пари и оръжие във войната за Независимост през 1948 година, но тази помощ не му отваря вратите на израелската държава и не получава израелско гражданство, когато се нуждае, за да се спаси от преследванията на прокурорите Дюй и Кефевер.
Лански умира в Майями през 1983 година , като последните му думи са : " Освободи ме! Отпусни ме!" В тях неговите наследници търсят алегория на Мойсей с молбата да освободи еврейския народ от египетски плен.

Защо не може да има мир между израелтяни и палестинци?

Стената за безопасност в района на Йерусалим

Мирният процес окончателно изпусна дух. Всички опити да се съживят двустранните разговори за мир през последните години между палестинци и израелтяни се провалят. И дълбоко се съмнявам, че ще има някакво конкретно събитие, след което окончателно ще стане ясно, че няма смисъл да се говори за разделянето на страната.
Министърът на външните работи на Израел не ще свика пресконференция, американският департамент по старому ще произнася стандартните фрази за " две държави за двата народа", а миротворческите организации не ще излязат с декларация, че концерта свърши и всички да си отиват по домовете.
Мирният процес ще умре тихо и незабелязано, все по малко хора ще разсъждават за проблемите на окупираните територии и това явление ще изчезне от всекидневния живот.
Социалните допитвания показват, че болшинството, както сред палестинците,така е сред израелтяните поддържат идеята за мирен договор между двете общности. Но тези допитвания въвеждат в заблуждение. Подкрепата на мирното съществуване на двата народа не указва, че тази идея е възможна и засега няма политическа тежест. Тази идея се опира на осъзнаването на важността и срочното регулиране, на готовността населението да плати някаква цена, на желанието да се мобилизират политически сили и да се гласува за тези, за които мирното регулиране е от първоначална важност.
Опитите да изплашат израелтяните, че ако не върнат окупираните територии ще трябва да живеят в двунационална държава претърпяха фиаско. Тази заплаха за тях е преувеличена и своего рода абстрактна. В условията на съществуващата сегрегация /*/ трудно можем да си представим , че Мохамед или Айша от Рамалла ще участвуват в изборите на израелския Кнесет и ще решават кой ще бъде министър председател на Израел.
Три главни фактора лежат в поддръжката на обществото на мирният процес в продължение на 12 години- от съглашенията в Осло до реализирането на програмата за изтегляне от ивицата Газа.
Първият е стремежа за нормален живот, натурализиране на израелско-ционисткото съществуване на тази земя, което да се постигне чрез легитимизация на еврейската държава и икономически напредък , който да последва след сключването на мирен договор.
Вторият е желанието де се отдели от палестинците , като намали до голяма степен насилието.
Третият фактор - опасенията как ще реагира останалия свят на продължаващата конфликтна ситуация в региона.
За мен тези фактори вече не съществуват. Израелтяните се възползуваха от временното затишие без насилие, както се казва не заплатили нито грош- всички нормални държави водят активен бизнес с Израел , независимо от критиките за окупация. Благодарение на икономическите успехи Израел се чуствува нормална страна, а твърдото отношение към палестинците се определя като " избавяне от илюзиите". Палестинската съпротива изгасва.
Благодарение на " стената "  и сегрегацията по териториите израелтяните почти не виждат палестинците. И като не ги вижда, то и проблемът  не съществува. Парадигмата - " светът не ще позволи продължаване на окупацията" рухва с неуспешните опити за признаване от ООН.
Израелският,  а мисля че и палестинският елит все повече се отдалечават от от идеята за две държави. Палестинците са отчаяни от неуспешните опити на политическата сцена, а остатъците от левия лагер в Израел се превключиха на вътрешни разпри и социаликономическа борба. Единствено расте влиянието на организации, заети с хуманитарните въпроси на окупацията и общественото съзнание свиква с мисълта, че окупацията е постоянно явление.
Как ще завърши тази реалност в съзнанието на цяла нация ? Ще има ли взрив, който да помете наложилата се патова ситуация?
Трябва да призная, че подобно развитие на събитията не се очаква в близкото бъдеще, не си струва да се разчита на политическо прозрение в Израел, нито политическо ефективно давление , нито на действия на палестинците , които да доведат до драматично изменение на баланса на силите.
За окупацията израелтяните заплащат по най високата тарифа, но се научиха да живеят с нея.

*-сегрегация- принудително отделяне на група от населението, една от формите на расова и религиозна дискриминация

ПАЛЕСТИНСКА ДЪРЖАВА - ЙОРДАНИЯ ?

Засега всички опити за възобновяване на мирните преговори между Израел и Палестинската автономия са обречени на провал.  Опитите за признаване на палестинската автономия за независима държава в ООН също не дадоха резултати.  Двадесет години  са загубени и не се реализира принципа- "две държави за два народа".
Често си задавам въпроса - защо не може да се реализира принцип, който на пръв поглед изглежда най разумен и справедлив? Палестинците обвиняват израелтяните в нежелание да съществува палестинска държава, а израелтяните си спомнят 2000 година в Кемп Дейвид, когато тогавашния председател на автономията Ясер Арафат не прие "щедрото предложение" на Ехуд Барак. При това и двете страни потвърждават своята привързаност към този курс, но имат абсолютни различни представи каква ще бъде новата, независима държава.
Първо- различие по въпроса за границите.  За палестинците са принципно важни границите от 1967 година ,  а израелтяните изграждат "стена на безопасност" по " Зелената линия " на прекратяване на огъня.  По думите на сегашният министър- председател Нетаниаху, връщането към границите от 1967 година е неприемливо; т.е " небезопасно". Основно място в нежеланието на израелтяните са и 144 селища с 300,000 еврейски заселници на палестински земи на Западния бряг на реката Йордан. За напускането на тези селища и връщането израелските заселници в границите от 1967 година ще са необходими огромни финансови средства / по думите на Гиора Айленд - 30 милиарда долара !!/
Да върне еврейските заселници на териториятя ня Израел не ще се наеме нито един политик, бил той ляв или десен, защото ще постави кръст на политическата си кариера. Израелската общественост не ще му прости такава смела постъпка, защото връщането в гранците от 1967 година ще означава предаването на палестинците Източен Йерусалим, а закона на израелският Кнесет от 1980 година гласи : " Йерусалим, единен и неделим се явява столица на еврейската държава".
Второ- даже в случай на създаване на "независима палестинска държава", палестинците нямат намерение да предоставят гражданство на бежанците, желаещи да се завърнат по домовете, които сега се намират на територията на Израел, нито на милион и половина израелски араби, които пък не искат да напускат еврейската държава. Израел не иска бежанците да се завърнат на неговата територия и трябва да си търсят място в новата палестинска държава.
Трето - израелтяните са опасяват за безопасността на държавата. Страхуват се , че на власт в новата палестинска държава ще дойдат на власт ислямски радикални сили и сочат за пример сектора Газа, който след напускането на израелската армия се превърна в ислямски анклав. А изборите в автономията през 2007 година показаха, че не ФАТАХ, а ХАМАС се ползва от подръжката на голямата част от населението.
Така се създаде парадоксалната ситуация - от една страна съществува процес на разделянето на  двата народа, от друга - всеки нов раунд на преговори показва невъзможност за компромис.
В тези условия редица десни израелски политици активно пропагандират алтернативата - " йордански вариант " за решаване на конфликта. "Йорданският вариант" се явява част от от по- широк, връщане към ситуацията от 1967 година- сектора Газа под контрол на Египет, а Западния бряг на реката Йордан под контрола на Йордания. Обединението на сектора Газа с Египет е малко вероятно, защото те искат палестинско правителство в сектора, а Йордания провеждаше друга политика на Западния бряг. Затова този вариант се свежда до "йорданския вариант" , основан на постулата, повтарян многократно от йорданските крале - " Йордания- това е Палестина".
В началото на конфликтът крал Абдалла и неговия син Хусейн предлагаха решение на палестинския проблем по пътя на разширяване на територията на Йордания. Но след "Черният септември" от 1970 година Хусейн се отказа от всякакви претенции за Западния бряг, с изключение на опека над ислямските светини в Йерусалим. Възможен бе вариант за федерация или конфедерация. Съвсем друга е формулата на членът на израелския Кнесета Арие Елдад, който счита Йордания за палестинска държава и йорданците трябва да признаят това открито. 70 % от населението на Йордания са с палестински корени и според Елдад трябва да се предостави гражданство на всички палестинци от двата бряга на реката.
Йорданските крале са считали йорданците и палестинците един народ, а Западния и Източния брегове на Йордан за едно отечество, което исторически е вярно. Йорданските и палестинските араби, а също така сирийски и ливански са един народ, много векове живеещи в тази географска област - "Велика Сирия". Фактическото им разделяне започва през първата половина на 20 век с въвеждането на мандати от ООН- Франция получава Сирия и Ливан, Палестина и днешна Йордания преминават към Великобритания.
С пристигането на евреи, в съответствие декларацията на лорд Балфур започва и конфликта. За днешна Йордания това не се отнася и англичаните я отдават на Абдалла от династията на Хашемитите, обещана им от британския външен министър Мак Махон още през 1915 година. През 1946 година е създадено Йорданското Хашемитско Кралство и от този момент започва формирането на отделни палестински и йордански идентичности.
За обособяването на палестинците спомагат усилията на йерусалимският муфтия Ал Хусейни, поставил си за цел да създаде отделна палестинска държава. Окончателният разкол настъпва с основаването на Организацията за освобождение на Палестина и официалното и признаване на единствен представител на палестинския народ. Самата Йордания признава палестинците за народ чак през 1988 година. До този момент йорданците са забранявали да се използува термина "палестинци" в официалните документи, като са считали палестинци и йорданци за един народ.
Трябва да се знае, че именно Йордания осъществява административни функции от 1950 до 1967 година на Западния бряг, като част от Кралството на Хашемитите. След войната Израел окупира тези земи, но правната и административна връзка с Йордания се съхранява чак до 1988 година. Съществува единнен парламент, действува йорданското законодателство, краля назначаваше чиновници и плащаше заплати.
Този опит за съвместно съществуване е още един важен аргумент в полза на "йорданския вариант" според израелските политици.
Надеждите на палестинците за държава засега не могат да се реализират, затова не трябва да се отхвърля възможността за "йордански вариант", още повече, че идеята има привърженици и от страната на палестинците.
За израелтяните този вариант е най добрия , защото практически всички компоненти на палестинския проблем се прехвърлят на йорданците. Особенно в сферата на безопасността, йорданската армия се явява надежден и боеспособен съюзник в борбата с ислямската заплаха отколкото ФАТАХ.
Сред привържениците на "йорданския вариант" са председателя на Кнесета Ривлин и бившия министър на външните работи Моше Аренс.  Отвреме навреме и Нетаниаху подхвърля внимателно, че " ....решението на палестинския проблем ще иска и помощта на Йордания". Особенно активно за идеята за палестинскойорданска федерация се изказва и президента Перес.
Колкото до йорданците, въпреки отказа от този вариант, наричайки го "политическа фантазия" , за тях своеобразен символ е избирането за крал Абдалла, чийто жена е палестинка, на местото на Хамза, син на Хусейн от кралица Нур. Този сценарий е изгоден за Йордания, защото освен присъединяването на Западния бряг, крал Абдалла си запазва статуса на хранител на ислямските йерусалимски светини.
Главното препятствие според специалисти е твърдата позиция на палестинците от Западния бряг за създаване на собствена държава, сега те притежават по- мощна политическа сила. Дискусиите по този вариант продължават и няма да бъде голяма изненада ако в близко бъдеще отново чуем за идеята " йордански вариант".

Странната война в Ливан 1982 година

Преди 30 години израелската армия преминава границата с Ливан и започва странната, да не кажа най- глупавата война в своята история. Продължила 18 години и отнела живота на 2500 израелски войника, незнайно количество ливанци и палестинци, и причинила  неизлечими страданния и неволи.
В основата на всички войни стои лъжата, като мнозина я считат законно средство. Ливанската война през 1982 година е отличен пример за това. Лъжата започва още с името - " Мир на Галилея". В продължение на година се водят престрелки по границата с Ливан, като палестинците обстрелват израелските селища с катюши, леко стрелково оръжие, израелтяните отвръщат с кратки нахлувания зад границата за да ликвидират терористите. Но в последните 11 месеца до началото на войната няма сражения и обстрели на израелските селища !!!
Съществува примирие и палестинците почти го спазват. Удивителното в случая е , че Ясер Арафат успява да укроти и най радикалните фракции. И в края на май 1982 година започват странностите на тази война. Министърът на отбраната на Израел Ариел Шарон се среща във Вашингтон с държавният секретар на САЩ Александър Хейг с молба да получи съгласието на американците за нахлуване в Ливан. Хейг отговаря , че САЩ не могат да допуснат това, само провокация, която да разтърси света може да промени мнението им.
И провокацията не закъснява !! Майсторът на терора Абу Нидал, враг на Организацията за освобождение на Палестина и Ясер Арафат изпраща свой роднина да убие израелския посланник в Лондон. В отговор израелската авиация бомбардира Бейрут, а палестинците отговарят според възможностите си. Министър председателят на Израел Менахем Бегин разрешава на Ариел Шарон да навлезе в Ливан, но не повече от 40 км, за да "предотврати обстрела на израелските селища".
Когато на съвещание на правителството началника на разузнаването обяснява ,че Абу Нидал не влиза в ООП, Менахем Бегин произнася фраза - " Всички са в ООП". Още тогава съществува съмнение сред редица влиятелни лица, че Абу Нидал е действувал като агент на Шарон !!! В това са убедени и редица политици от Организацията за освобождение на Палестина.
Лъжата-" всички стрелят срещу нас" така дълбоко е заседнала в съзнанието на мнозина, че е било безмислено да се спори. Блестящ пример за това, как мит овладява общественото мнение, вкючително и на хора, които са виждали че ситуацията не е такава.
Шарон е презирал всички политици, включително и Менахем Вегин / по думите на Ури Авнери/, като хора лишени от въображение и провидение. Според него е бил нужен особен план за решаване на проблема с палестинците:
1. Да се нападне Ливан и с помощта на израелското оръжие да се постави начело на държавата диктатор- християнин, който да служи на интересите на Израел.
2. Да се изгонят сирийците от Ливан.
3. Да се прогонят палестинците от Ливан в Сирия и по нататък в Йордания.
4. Да се устрои провокация и да се подтикнат палестинците да устроят преврат в Йордания, да изгонят крал Хусейн и да превърнат Йордания в палестинска държава.
5. Да се постигне споразумение с палестинците за раздяла на властта  по Западния бряг на реката Йордан.
Непреклонен в своите намерения, Шарон убеждава Менахем Бегин да започне войната, като му заявява , че единственото му намерение е да отхвърли палестинците на 40 км, за да не могат да обстрелват израелските селища. След това поставя Башир Джамайел начело на Ливан. Позволява на християнската фаланга да извърши масово клане в палестинските лагери Сабра и Шатила, за да принуди палестинците към бягство в Сирия.
Резултатите се оказват противоположни на очакванията. Башир Джумаел е убит от сирийците, а неговия брат, наследил го на престола не върши работа. Сирийците контролират почти цял Ливан. Крал Хусейн остава на престола, а Йордания не става Палестина. Арафат и неговите въоръжени отряди се отправят в Тунис, удържат редица политически победи, приемат статуса на " единствен представител на палестинския народ" и след време се връщат в Палестина.
Военните планове, и в не по- малка степен политическите още от началото се провалят. През 1982 година нито едно подразделение на израелската армия не изпълнява поставените задачи. Съпротивлението на палестинците при Сайда/Сидон/ задържа армията и в момента на прекратяването на огъня по поредното споразумение Бейрут се оказва извън обсега на израелската армия. Ариел Шарон нарушава споразумението за прекратяване на огъня и израелските части нахлуват в източен Бейрут.
Въпреки даденото обещание на Бегин, Шарон атакува сирийската армия, за да излезе на шосето съединяващо Бейрут с Дамаск. Но израелската армия не достига до шосето и претърпява поражение при Султан Якуб.
Едни от най значителните и дълговременни резултати от тази война се отнасят до шиитите. От 1949 до 1970 година ливанскоизраелската граница е най- спокойна от всички граници на Израел. През тези години широко се шири мнението, че Ливан ще бъде втората след Египет страна, която ще подпише мирен договор с Израел. Мюсюлманите шиити от Ливан са били най- угнетените и безпомощни сред множеството етнорелигиозни общини. Когато крал Хусейн с помощта на Израел прогонва палестинците от Йордания в хода на операция " Черният Септември", те се установяват в Южен Ливан и стават практически господари на целия район, наречен от евреите "Фатахланд".
Шиитите не изпитват симпатии към палестинците, които са сунити.  И когато армията на Шарон навлиза в Южен Ливан, шиитите ги посрещат със сладости, с надеждата че те прогонят палестинците, а самите те да се завърнат по домовете.
Много скоро разбират грешката и започват партизанска война, за която Израел не е готов. Пред лицето на значителни загуби израелската армия напуска Бейрут и остава да охранява само тъй наречената " зона за безопасност". Но и тя става арена на войни действия, умерените шиити сменя радикалната партия " Хизбалла", която след време става главна военна и политическа сила в цял Ливан.
За да спре шиитите Израел ликвидира лидера на " Хизбалла" Аббас ал Мусави, но неговото място заема талантливия му помощник Хасан Насралла.
В това време Вашингтон започва война, която унищожава Ирак - исторически арабски бастион срещу Иран. Главен фактор в региона става оста Иран- Хизбалла- алавитска Сирия.
Ако сега Ариел Шарон се събуди от кома, изпаднал преди 6 години, ще бъде потресен от практическите резултати от Ливанската война. Една от жертвите е Менахем Бегин, който скоро след масовото убийство в Сабра и Шатила изпада в дълбока депресия, която продължава до неговата смърт.
Моралът от тази история е верен и сега. Война може да започне всеки глупак, но да не допусне война е дадено само на мъдрия.