"Не е важно какво иска народа, аз казвам от какво се нуждае." - Давид Бен Гурион

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Не обичам диктаторите!

Те оскърбявам моето чувство за доброто и прекрасното, раняват моята нежна душа на интелигент,разбиват представите ми за справедливост и честност. Разбирам, понякога държавата влиза в такъв период на своето развитие, че диктатурата остава единственото средство за оцеляване на индивида, в истинския, физическия смисъл на това понятие. Но историята е едно, а хората съвсем друго. И затова не обичам диктаторите, имам право, нали?
Но още повече не обичам лъжата!
«Диктаторът на Тунис Бен Али присвоил 40 милиарда долара от богатствата на страната.»
«Диктаторът на Египет Хусни Мобарак откраднал от хазната на държавата 25 милиарда долара. Неговите деца сега се крият в Лондон и се надяват да се ползват от тях.
«Диктаторът на Сирия Асад има на сметките си в Женева над 17 милиарда долара, по голямата част от които са на сметките  на жена му и децата.»
«Само от нефт диктатора на Либия Кадафи присвои от държавата 28 милиарда долара. Осведомителните агенции съобщават за сметки на семейство Кадафи в Лондон и Ню Йорк.»
От една страна, особенностите на управлението на тези страни, а от друга, съвременната финансова система абсолютно деформират ситуацията – доларите винаги са в Лондон, Женева и Ню Йорк! Всички долари и завинаги!
В Дамаск, Кайро и Триполи се намират трохите, а всичко останало винаги е в Лондон, Женева и Ню Йорк. Винаги!

Няма коментари:

Публикуване на коментар