Исус Христос – вяра и култ

За да коментираме Евангелията, имащи за цел да пресъздадат правдоподобна картина на събитията около приковаването на Исус на кръста трябва да имаме някакви разумни рамки.

Невъзможно е да се обяснят Възкресение и Възнесение. В тези чудеса може само да се вярва, в противен случай ще трябва да отричаме съществуването на историческата истина в евангелските епизоди. Наивни и необоснователни ни изглеждат опити на някой да експлоатират индийската традиция с нейните йоги, съгласно която Исус, владеещ това изкуство, е симулирал смъртта си и после самостоятелно се връща към живот.

Съгласно Евангелията, Възкресението се явява следствие Божествената природа на Исуса. Възнесението пък е финален акорд на целия разказ: възкръсналия Исус се отправя на небесата, за да се върне отново и установи дългочаканото Царство  Небесно. Завещанието на Исус Христос към апостолите е своеобразен Завет за създаване на «община на избраните», или Църква. В резултат на тяхната дейност се появява новата религия – християнството.

Тази религия води началото си от първи век от новата ера в Антиохия, един от признатите духовни центрове на елинистическия свят и е свързана с името на свети Павел. В отличие от свети Яков и свети Петър, стремили се да запазят новото учение в рамките на еврейската традиция, той се разграничава от тях и полага основите на християнската теология. От Антиохия изпраща «Посланията на новопокръстените», които по- късно стават част от Новия Завет. Струва си да отбележим и Александрия, като център на новото учение с присъствието на великия  мислител Филон, успял да синтезира еврейската мъдрост и гръцката философия и да създаде особенна теория – « Божествено слово».

Колкото и парадоксално да звучи, Йерусалим в никакъв случай не  е родина на новата религия. В началото няма и отношение към християните, отказали се от жертвоприношението и приели посещенията на Светите места.

Ако не с радост, то с видимо доволство новите християни приемат новината за разрушаване на юдейския Храм през 70 година на новата ера от римляните, виждайки в това предсказанията на Исуса. Първите два века християнството постепенно се разгръща в цялата Римска империя, формира догми и обрядност, издържа ударите на властта. По това време не се нуждае от Йерусалим, докато не се превърне в господстваща религия. На Йерусалим е отредена друга роля – в отличие от еврейската религия, с неговия Храм, със законите на всекидневния живот, християнството издига на първо място въпроса за вярата!

Образът на Бог, Твореца и главния герой на Евангелията стават предмет на принципиални спорове между христианските вероучители. Техните спорове предизвикват вмешателство на властите, които са заинтересувани да придадат на христианството такъв характер, който да бъде надеждна опора на държавата.

На Първият Вселенски събор християнското духовенство за първи път формулира символа на християнската вяра – триединство: Бог е един, но се проявлява в три ипостаса- Бог, Свети дух и Бог син. След това споровете не само не се прекратяват , но и се усилват. На Вторият събор в Константинопол/381 г./ се осъжда учението разрушаващо Троицата, а на Третия събор се бори с Нестор, говорещ, че Исус се е родил човек и божествена природа е приел в последствие. Най- ожесточени спорове са на Ефеския събор, противопоставил се на Нестор и приел ипостаса за божествената природа на Исус. Там Евангелските събития стават вече разработан годишен ритуал от поредица празници, посветени на земния път на Христа. Това е позволявало на верущия постоянно да съпреживява, да се чуствува причастен към неговите успехи и страдания. Тази ритуална система на християнството успешно започва да функционира във всяка църква и създава усещане за реалност на Евангелистките събития.



Via Dolorosa в наши дни



Местата на Евангелските събития стават част от реалността и посещението им вече е  култ към Светите места. Но различията в четирите Евангелия предполагат и различни версии на Светите места, допълнени от множеството направления – православие, католицизъм, протестанство. В култът  за Светите места възниква и още една характерна черта на християнството – Чудото, което моли за себе си и своите близки всеки вярващ. И тези чудеса са възможни само по Светите места, там, където са ставали. Този култ към Светите места прави Йерусалим светиня и главен град на християнството, а главен паметник от епохата на кръстоносците става «Пътят на страданието» или “Via Dolorosa”.

Ако православната църква прави акцент на Възкресението на Исуса, за католическата на първо място са страданията му като важен елемент от Евангелията. Кръстоносците не могат да удовлетворят разказите на побиването на Исуса на кръста, нужни са им били местата, където е приемал мъките и страданията. Това е искала католическата църква с техните театрални шествия за създаване на религиозна екзалтация. Във всеки град на Запад е съществувала своя пътека на страданието, модел на йерусалимската процесия.

Краят на пътя е известен. Местата на Голгота и гроба на Исус са били ясни още в началото на 4 век от нашата ера и неподложени на съмнение. Неясно обаче къде се е намирала Претория, вътрешната градска крепост на римския гарнизон. Няма информация римляните да са строили нещо, само се ползвали от съществуващите укрепени места. Например двореца на Ирод, после наречен Кулата на Давид, напълно възможно е да служил за резиденция на прокуратора по време на редките му посещения в Йерусалим. По думите на Йосеф Флавий точно тук е отсядал 14 - я прокуратор на Юдея Гесий Флор.

По време на византийският период маршрутите на пасхалните шествия много пъти се променяли. Често са започвали от Гетсиманската градина, през долината Кедрон, хълма Цион с дома на първосвещенника Каиафа и от там към църквата на Гроба Господен. След това пътя се съкращава, но отново се връща в първоначалния си вид.

В епохата на Йерусалимското царство пасхалните шествия изменят своя характер. Вместо бавният и тържествен православен ритуал се установяват емоционалните и мрачни католически процесии. Вместо от Гетсиманската градина процесиите вече започват  от Претория.

Нови елементи се появяват в 13 век, вече след загубата на Йерусалим от кръстоносците и се появяват понятия като спирки – местата, отбелязани в Евангелията или останали от устната традиция. В началото са 21 , а след това в 17 век се установяват 14 спирки.



Понтий Пилат и Христос



1.       Съд на Исус Христос –  Претория, където Пилат  осъжда Исус на разпъване на кръст.

2.       Бичуване – на площада пред Претория  Пилат предлага на тълпата да избере между Исус и Варрава, умива си ръцете и следва избиване, поставяне венеца от тръни и полагане кръста на гърба на Исус.

3.       Първо падане – в Евангелията няма помен от падане, а на Скръбния път са три. Първото е следствие болката и тежестта на кръста.

4.       Среща с майка си – в Евангелието от св. Йоан това става на Голгота, а в останалите срещата отсъства напълно. Силен, емоционален момент.

5.       Симон от Кирена му помага да носи кръста – в Евангелията той носи кръста. Тук римските войници заставят Симон му помогне в началото на дългото изкачване.

6.       Света Вероника намокря лицето на Исус. Този епизод отсъства в Евангелията, но за латинската версия този епизод е свързан с появата на първата икона.

7.       Второ падане – емоционален стрес, преминати са градските врати. По православната традиция тези градски врати са наричани още Судни врата: престъпник, осъден на смърт, губи правото на помилване.

8.       Дъщери Ерусалимски – епизод от Евангелията. Исус отговаря на плачещите жени и в последен път предсказва Краят на света и гибелта на Йерусалим.

9.       Трето падане – Исус вижда Голгота, мястото на разпъването.

10.   Сваляне на дрехите – първия епизод, непосредствено на Голгота.

11.   Побиване на кръста.

12.   Разпятие – съпровожда се със серия чудеса: посред бял ден настъпва тъмнина, в момента на смъртта със страшен грохот се разцепва скалата, разкъсва се и се подпалва завесата в Светая Светих в  Храма.

13.   Снемане от кръста и помазване – това прави Йосеф Аримафейски; сваля го от кръста, спуска се от Голгота, полага тялото на плоския камък и намазва с благовония.

14.   Полагане в гроба – Йосеф Аримафейски го поставя в собствения склеп, а римляните запушват входа с огромен камък. В неделя тук ще стане Възкръсването.