Палестинци – общност, нация, народ?

И арабите , и евреите се надпреварват да отричат съществуването на другия народ, не признават един друг държавност, не спират да подклаждат и без това незагасения огън на Близкия Изток.
За евреите «палестински народ» и «палестинска държава» се създават е единствената цел – разрушаване на държавата Израел.
За арабите Израел е незаконно създадена държава на палестинска земя, държава, сравнявана с неоколониализма и апартейда и държаща се на финансовия капитал на западния свят.
Днес представям израелската гледна точка на конфликта, изразена от журналиста Шерман във вестник «Аарец» и отразяваща, според него, фиаското на израелската външна политика.
За Шерман проблемът не е в границите на израелската държава, с окупираните Самария и Юдея или без тях, с ивицата Газа или без нея, а в отношението на арабите към еврейската държава. Това отношение е заложено още през 1964 година с приемането на Палестинската Харта, неотменена и до днес.
«Ситуацията в Палестина през 1947 година и образуването на държавата Израел се явява абсолютно незаконно, независимо от времето, декларацията на Балфур, британския мандат на Палестина и всичко, което се базира на тях е длъжно да се счита незаконно и недействително. Историческите и религиозните претенции на евреите за Палестина не съотвествуват на историческите факти и общоприетата концепция на държавен статус. Юдаизмът се явява религия, а не независима националност. Евреите не представляват единна нация, владееща територия, евреите са граждани на страните, в които са се родили./т.19 и 20/»
Тази Харта, подчертава Шерман, е написана много преди «окупацията» и «еврейските селища в Самария и Юдея» и дава светлина на отношението на арабите към Израел. Заради това създаването на палестинска държава и ликвидирането на селищата на окупираните територии не се явява решение на проблема, защото корена на злото е самото наличие на еврейска държава, даже и в минимални граници.
За да доказва своята гледна точка, Шерман използва само арабски източници. Сред историците и социолозите не съществува единно мнение за определяне на термините «нация», «народ», «национализъм». Съществуват само базови понятия, но колкото и различия да съществуват, учените са убедени, че «нация» представлява определен етнос, част от човешкото общество, стремящо се да получи политически суверенитет на определена територия, а «национализъм» - стремеж към определена етническа и религиозна независимост, също на определена територия.
Като разглежда историческите събития в региона, Шерман намира два фактора, които са в противоречие с с тези понятия. За палестинците, първо, отсъства явно изразена етническа група, стремяща се към политически суверенитет, и второ - отсъствие на територия, суверенно владение на която да изрази претенциите.
Палестинските лидери – пише Шерман – не веднаж и открито са заявявали, че палестинците не са отделен народ от арабския. На 17 март 1977 година главата на Политическото Бюро на ООП Фарик Кадуми в интервю пред «Newsweek” заявява: «Йорданците и палестинците се разглеждат от Организацията за освобождение на Палестина като единнен народ».

Това заявление по нищо не се различава от думите на бившия началник на военното крило на ООП Зухейра Мухсин – " Няма никакво различие между йорданци, ливанци, сирийци и палестинци. Всички са част от една /арабска / нация».
Кралят на Йордания Хусеин бе този човек, който призна, че създаването на понятието «палестински народ» не е повече от трик. На заседание на Арабската лига в Амман през 1978 година заявява: «Възникването на палестинската национална общност като народ стана отговор на претенциите, че Палестина принадлежи на евреите».
По този начин, подчертава Шерман, »палестинския народ е производна на политическа манипулация, насочена към еврейските претенции. С други думи, ако не е съществувал еврейски народ, с неговите стремежи, не би възникнал и палестинския народ». Палестинците признават, че не само не са отделен народ, но не се явяват политическа общност и затова неговите чаяния и искания са незаконни. Посоченият по -горе Мухсин признава: «Ние подкрепяме палестинската идентичност изключително по политически съображения, защото това е в интерес на арабите. Подчертаването на уникалната палестинска идентичност преследва изключително тактически цели. Създаването на палестинска държава е ново средство в борбата срещу Израел.»
В текущата версия на Палестинската Харта се казва: «Палестинският народ е част от арабската нация. Ние вярваме в арабското единство, но сме принудени да подчертаваме палестинската идентичност, за да способстваме за развитието на палестинското самосъзнание.» Sic!!!
Напомняме, че Палестинската Харта е приета през 1964 година, три години преди Израел да окупира Самария, Юдея и ивицата Газа. Така че, каква територия е определена за «палестински суверенитет»? 24 пункт от Хартата не казва конкретно за каква територия става дума, но се подчертава стремежа да се провъзгласи «национален суверенитет на територия на Западния бряг на Хашемиското кралство и Газа».
Но сега територията за Палестина се оказва под израелски контрол. Ако територии са под контрол на друга арабска държава, те автоматически представат да бъдат «палестински дом» и населението удивително губи «колективна историческа памет».
Трудно може да се намери по непреклонен и ярък привърженик на единната палестинска нация от Азми Башара, бивш депутат на израелския Кнесет, избягъл от Израел, след обвинение за сътрудничество с чужди секретни служби/ Хизбалла/ по време на втората Ливанска война през 2006 година. По време на предаване на Втори канал на израелската телевизия обаче изуми всички със следното изказване : «Аз не мисля, че съществува понятие палестински народ. По мое мнение не съществува палестински народ, той е измислен от колониалистите. Кога палестинците са съществували като отделна нация? От къде са дошли, действително от къде са дошли? И кога?»
Палестинците не само не разполагат с фундаментални компоненти, позволяващи да се наричат народ, но и демонстрират качества противиположни на това понятие. Защото техните усилия не са насочени към придобиване на национален суверенитет, а за отричане и лишаване от суверенитет друга нация.
В светлината на тези факти, израелтяните трябва да си зададат въпроса и на своите лидери, защо очевидни и неоспорими факти се игнорират при формирането на израелската дипломация? Защо Израел е безпомощен пред пропагандата на арабите? Защо неговите аргументи за беззъби, постоянно в отбрана и не се стреми да предяви лигитимни права - задава въпросите Мартин Шерман.
Аз ще добавя – Мартин Шерман прекалено повърхностно разглежда въпроси ,в които се преплитат история, политика, култура ,интереси на Великите сили и най -вече религията.Същият този Шерман през 2006 година предлагаше да не се разчита на "две държави за два народа" и предложи абсурден план за решаване на конфликта - поощряване на палестинците да емигрират в съседните арабски страни, с добавка материална компенсация, която ще струва 60 милиарда долара за 10 години.

Законът за еврейската държава няма смисъл

Израел е държава на еврейският народ. Законността на този статус е закрепен от решението на ООН, приел резолюция за създаването на еврейска и арабска държава на територията на подмандатна Палестина през 1947 година.
Този принцип лежи в основата на Декларацията за независимост, приета през май 1948 година и ред закони, постановления и държавни актове. Всички израелски правителства, леви или десни, са се опирали в политиката си на този принцип, въпреки липсата на Конституция.
Всеки, пристигнал в Израел за няколко часа се убеждава, че болшинството граждани на тази страна я считат за държава на еврейския народ. Това, че близо една трета са араби- палестинци не променя характера и.
Тогава защо депутатът Ави Дихтер / от партията Кадима/ внася законопроект за закон, гласящ : «Израел – национална държава на еврейският народ»?
В прембюлът на този закон се говори за необходимостта за приемането му, защото все повече от разни страни се разнасят призиви да се лиши еврейският народ от национален дом и да се преразгледа статуса на Израел в качеството му на еврейски.
Тези призиви наистина подлагат на съмнение легитимността на Израел, обаче няма нито една демократична държава или партия от свободния свят, които да правят такива опити. Призивите идват предимно от редица лидери на арабския свят, начело с Ахминаджад и редица леворадикални кръгове в редица западни университети/ между другото- болшинството от тези хора са евреи или бивши израелтяни!/.
Израелските прави предпочитат да не забелязват, че истинската заплаха за съществуването на еврейската държава се явява продължаването на израелския контрол над палестинските територии Самария и Юдея. Голямата част от депутатите на Кнесета и политически деятели, поддържащи законопроекта се обявяват срещу създаването на палестинска държава, редом с Израел, но това правят изключително от популистки съображения. Не отхвърлям и религиозните предпоставки за създаване на Велик Израел на двата бряга на реката Йордан.
Чст от израелските политици се страхуват от значително увеличаване на арабското население, което в бъдеще може да се окаже болшинство и да предприеме опити за промяна характера на държавата по демократичен път.
Този аргумент е абсурд: арабите могат да станат болшинство в тази държава, само ако Израел не се освободи от окупираните територии Самария и Юдея. Приемането на такъв закон ще има крайно негативни последствия. Като че ли израелтяните сами си създават проблеми, в това разкъсано от противоречия общество. Този закон, ако се приеме, ще усили чувството на отчуждение на арабското малцинство и ще нанесе поразии в взаимоотношенията на двата народа.

Триковете на Нетаниаху – 3

С идването на власт през 2009 година Бениамин Нетаниаху срещна нарастналите апетити на партньорите по коалиционното правителство. Но той не забрави уроците от миналите години – «всяка коалиция е на основата на източния пазар». Там се търгува всичко и до край, по всеки повод,всяка фракция в израелския Кнесет има своите електорални предпочитания, които в повечето случаи са в разрез с интересите на държавата. Главният принцип на този пазар е - при наличието на пари може да се изтъргува всяка стока.
Като усвои този постулат Нетаниаху стана най- щедрият министър председател. Създаде редица допълнителни министерства, не отговарящи за нищо, а и добави заместник- министри. В крайна сметка от 74 депутати на Кнесета, влизащи в коалицията, 30 са министри,9 заместник министри и 12 възглавяват различни комисии. Така бе в началото, по нататък всяка партия започна да претендира за допълнителен «бюджет» на своите министерства, включително прокарване в Кнесета електорални закони и секторални привилегии. За всичко това се искаше само едно – здрава коалиционна дисциплина.
В резултат Нетаниаху създаде здрава коалиция и очисти «подводните камъни»/бюджета/, заради който падаха предишните правителства. Прие се за първи път двугодишен бюджет, позволяваш да се избегне криза до края на 2012 година.
В началото на 2011 година, след кризата в партията «Авода», нейният лидер Ехуд Барак , останал в малцинство, обяви за излизането от партията и основаването на фракция «Ацмаут» с още 4 – ма членове на Кнесета. Нетаниаху, за да съхрани коалицията остави практически всички министерски постове, която партията имаше преди раздялата. Така се появиха 4 /!!!!/ нови министерски постове. От 5 депутата - четири нови министри!!
Благодарение на тази щедрост, коалицията от 66 депутати за момента е непотопяема. И въпреки, че имаше и други коалиционни сътресения, Нетаниаху с нови бюджетни потоци не позволи споровете да се превърнат в угроза за неговото управление. А и неговите партньори поддържаха този принцип – по добре «сита» коалиция, отколкото изпълнение на предизборните обещания. Не ще развалят коалицията, само искат «справедливо» отношение към електората.
Ето защо масовите протести през лятото с участието на хиляди угнетени срещу невероятната скъпотия, липсата на жилище, постоянното увеличение на различни данъци и такси не се отрази на коалиционната сплотенност.
Допълнително към новата икономическа стратегия/за мен тя липсва/, Нетаниаху добави и външнополитическа.Старае се да вместо дипломация да прави политика: политика, която не би била заплаха за неговата идеология и коалиция.
Единствената заплаха за режима на Нетаниаху е «мирният процес» с палестинците, углавното дело на партньора му Авигдор Либерман /министър на външните работи/,заради финансови измами и вътрешните неразбории в партията «ШАС».
Така че, кораба на Нетаниаху засега плува. Колко ще продължи това, даже и капитана Нетаниаху не знае, защото «айсбергите» в политическото море на Израел са много – палестинци, атомна заплаха от Иран, враждебното обкръжение, социални протести, религиозно противопоставяне.
Още за Нетаниаху:
http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2010/03/2.html

http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2010/03/blog-post_14.html

Трябва ли евреите да се защитават?

«Повече от 3 милиона палестинци и 400,000 евреи, живеят в в райони, окупирани от Израел след войната през 1967 година и в същото време тези две групи се ръководят от две различни правови системи. Палестинците нямат гражданство и са лишени от много граждански права».
Така пише Гордон в «Лос Анджелос таймс» през 2009 година. И този цитат е типичен пример за риториката, която доминира в обществената дискусия за израелскопалестинския конфликт. И за съжаление тази риторика се поддържа от всички средства за масова информация и академични кръгове не само по света, но и в Израел. И този режим на риторика, повече или помалко се заключава в делегитиматизация на правата на евреите да имат своя страна и да живеят на земята, с която са свързани от хилядолетия.
Каквито и да било мерки за защита на евреите се окачествяват като «подстрекателски, съдържащи расизъм», »непропорционално използване на военна сила», и даже «военни престъпления срещу човечеството».
• Няма значение, ако тези мерки са административни или операция за обезспечаване на безопасността, защитни реакции или изпреварващи операции, наказателни или превантивни удари срещу терористични организации.
• Няма значение, дали това са поставени бариери на главните пътища за блокиране нахлуването на терористи, пренасянето на оръжие, превантивни арести за предотвратяване на смъртоносни намерения, военни операции за спиране на непрекъснатия обстрел на мирни селища и граждани.
• Няма значение, дали Израел прави блокада , за да попречи доставката на оръжие за исламистите в ивицата Газа или израелските командоси използват смъртоносна сила срещу бясната тълпа, линчуващи мирни граждани.
Всички тези мерки за изпреварване, предотвратяване и защита, според критикуващите Израел са израз на териториална алчност, дискриминация и расизъм. Наистина , част от недоброжелателите на Израел признават правото на евреите да се защитават, но това не трябва да се прави с «тежка ръка» и да не се налагат колективни наказания.
• Без терористичните актове в пицерията «Сбарро» в Йерусалим, Дизенгов –център в Тел Авив, на пасхалната вечеря в «Хотел Парк» в Нетания с повече от 100 убити и ранени, нямаше да има антитерористична операция в Дженин през 2002 година.
• Без ракетните обстрели на еврейски селища близо да ивицата Газа не би имало военна операция през 2009 година.
• Ако не се пренасяха взривни материали от бременни палестинки или автомобили на «Бърза помощ» не би имало блокпостове и проверяващи пунктове по шосетата.
• Ако палестинските терористи не обстрелваха преминаващи близо до техните селища израелски автомобили, нямаше да има необходимост от ограничаване придвижването на палестинците по някои от пътищата.
Думата «окупация» е вярна, но тази окупация защитава израелските граждани и военни лица и всеки път когато Израел показва добра воля се натъква на яростно съпротивление. Така беше от 1993 до 1996 година, когато съглашението от Осло доведе до вълна от съпротива , с участието на самоубийци. Така бе през 2000 година, когато тогавашният министър председател Ехуд Барак предложи радикални отстъпки на палестинската автономия, но се разля вълна от терор. Продължението на Ариел Шарон, с изтеглянето на всичките израелски селища от ивицата Газа и военните подразделения пък донесе непрекъснат ракетен обстрел на редица селища.

Единствена причина за това състояние е липсата на ясна и последователна политика на Израел, който не знаеше какво да предприеме след войната през 1967 година и как да се отнася към арабското население. Сегашните граници са резултат от война, случайни. Самария и Юдея не бяха анексирани, а просто окупирани, арабите- палестинци не получиха гражданство. Светкавичната победа през 1967 доведе израелтяните до мисълта, че палестинците сами ще напуснат и ще се отправят по следите на техните сънародници, които напуснаха родните места по време на военните действия през 1948 година по посока на Ливан, Сирия,Йордания, Египет.
Но това не се случи.