Близкоизточният конфликт вече не се решава , а се управлява!

Управляващите в Израел най после намериха спасителна политическа формула на израелско- палестинския конфликт. Вече не се говори за «решение на конфликта», а за «управление на конфликта»!!

Има не малко аргументи в полза на това нововъведение, които ми се струват напълно рационални – непреодолими разногласия по основни въпроси между правителството на Нетаниаху и палестинската администрация на Абу Мазен, разкол между ФАТАХ и ХАМАС и най вече противостоянието с Иран, заради ядрената му програма.

Всичко това не позволява да се регулира конфликта и да се сключи мирен договор с палестинците. И затова правителството на Нетаниаху и всички държавни органи полека лека се съсредоточават на съхраняване на статуквото – почти незабележима помощ за палестинската икономика, леко облекчаване положението на палестинските араби, с премахване на някои фортпостове и редица заграждения, освобождаване на затворници/и без това няма място в затворите/, арестувани още от времето на Норвежските съглашения от Осло.

Министърът на транспорта съобщава за намерението на неговото ведомство да построи нови ж.п. линии, които да минават през окупираните Самария и Юдея/ кой ще пътува по тези линии, като арабите не могат да напускат своите градове и села без разрешение/. Управленческият съвет на селищата по териториите съобщават за нов план под название «Стабилизация на ситуацията – практически препоръки по управлението на израелскопалестинския конфликт»/ забележете – управление!/

В отсъствието на възможност за регулиране на конфликта или да се анексират Самария и Юдея, Израел трябва да анексира само територии С и да предостави гражданство на 55000 палестинци, живеещи на тези места. Обаче за този танц са нужни двама партньори, а палестинците да танцуват под израелска свирка нямат намерение. Те не се съгласяват за анексията на 60 % от Западния бряг и да се удовлетворят от възможността да свободно пътуване от един град към друг – без израелски проверки и блокпостове.



Израелски автомобил  през палестинско село



Откакто се стабилизира ситуацията в областта на безопасността, израелската общественост и средствата за масова информация напълно игнорират палестинските проблеми, просто не им обръщат внимание – предпочитат да осведомяват за появата на нов театър, откриване на филиал от мрежата Kentucky Freid Chicken, автомобилни състезания и други подобни. За регулиране на конфликта никой не иска да говори и всички са за съхраняване на сегашното, относително спокойно положение на Западния Бряг.

Обаче през последните месеци в палестинската автономия се забелязват негативни явления – увеличаване на безработицата, липса на нови работни места, забавяне на икономическия ръст, липса на инвеститори и средства за съществуване на администрацията. И тази тенденция заплашва да се усили и да стане причина за поредния взрив на насилие. Но това не вълнува Нетаниаху и подобните му, те са обзети от манията за скорошна атака на Иран, която не се знае как ще завърши и ще има ли полза от нея. Вместо да решава своите проблеми със съседите, Израел се заема да въвежда нов световен ред.

Трябва ли евреите да се защитават?

«Повече от 3 милиона палестинци и 400,000 евреи, живеят в в райони, окупирани от Израел след войната през 1967 година и в същото време тези две групи се ръководят от две различни правови системи. Палестинците нямат гражданство и са лишени от много граждански права».
Така пише Гордон в «Лос Анджелос таймс» през 2009 година. И този цитат е типичен пример за риториката, която доминира в обществената дискусия за израелскопалестинския конфликт. И за съжаление тази риторика се поддържа от всички средства за масова информация и академични кръгове не само по света, но и в Израел. И този режим на риторика, повече или помалко се заключава в делегитиматизация на правата на евреите да имат своя страна и да живеят на земята, с която са свързани от хилядолетия.
Каквито и да било мерки за защита на евреите се окачествяват като «подстрекателски, съдържащи расизъм», »непропорционално използване на военна сила», и даже «военни престъпления срещу човечеството».
• Няма значение, ако тези мерки са административни или операция за обезспечаване на безопасността, защитни реакции или изпреварващи операции, наказателни или превантивни удари срещу терористични организации.
• Няма значение, дали това са поставени бариери на главните пътища за блокиране нахлуването на терористи, пренасянето на оръжие, превантивни арести за предотвратяване на смъртоносни намерения, военни операции за спиране на непрекъснатия обстрел на мирни селища и граждани.
• Няма значение, дали Израел прави блокада , за да попречи доставката на оръжие за исламистите в ивицата Газа или израелските командоси използват смъртоносна сила срещу бясната тълпа, линчуващи мирни граждани.
Всички тези мерки за изпреварване, предотвратяване и защита, според критикуващите Израел са израз на териториална алчност, дискриминация и расизъм. Наистина , част от недоброжелателите на Израел признават правото на евреите да се защитават, но това не трябва да се прави с «тежка ръка» и да не се налагат колективни наказания.
• Без терористичните актове в пицерията «Сбарро» в Йерусалим, Дизенгов –център в Тел Авив, на пасхалната вечеря в «Хотел Парк» в Нетания с повече от 100 убити и ранени, нямаше да има антитерористична операция в Дженин през 2002 година.
• Без ракетните обстрели на еврейски селища близо да ивицата Газа не би имало военна операция през 2009 година.
• Ако не се пренасяха взривни материали от бременни палестинки или автомобили на «Бърза помощ» не би имало блокпостове и проверяващи пунктове по шосетата.
• Ако палестинските терористи не обстрелваха преминаващи близо до техните селища израелски автомобили, нямаше да има необходимост от ограничаване придвижването на палестинците по някои от пътищата.
Думата «окупация» е вярна, но тази окупация защитава израелските граждани и военни лица и всеки път когато Израел показва добра воля се натъква на яростно съпротивление. Така беше от 1993 до 1996 година, когато съглашението от Осло доведе до вълна от съпротива , с участието на самоубийци. Така бе през 2000 година, когато тогавашният министър председател Ехуд Барак предложи радикални отстъпки на палестинската автономия, но се разля вълна от терор. Продължението на Ариел Шарон, с изтеглянето на всичките израелски селища от ивицата Газа и военните подразделения пък донесе непрекъснат ракетен обстрел на редица селища.

Единствена причина за това състояние е липсата на ясна и последователна политика на Израел, който не знаеше какво да предприеме след войната през 1967 година и как да се отнася към арабското население. Сегашните граници са резултат от война, случайни. Самария и Юдея не бяха анексирани, а просто окупирани, арабите- палестинци не получиха гражданство. Светкавичната победа през 1967 доведе израелтяните до мисълта, че палестинците сами ще напуснат и ще се отправят по следите на техните сънародници, които напуснаха родните места по време на военните действия през 1948 година по посока на Ливан, Сирия,Йордания, Египет.
Но това не се случи.

Какво прати Ясер Арафат в гроба?

В израелските средства за масова информация постоянно се промъкват журналистически разследвания за смъртта на лидера на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат през 2004 година. Сега бе ред на началникът на канцеларията на министър председателя Ариел Шарон Дов Вайсглас да даде интервю , в който се опитва да разсее слуховете за заговор, конспирация с участието на израелските тайни служби. Според него обясненията за наличието на заговор за ликвидирането на Ясер Арафат се крият в медицински причини. Едното от тях е , че Арафат е бил хомосексуалист и е починал от СПИН, по късно палестинските медии на основата на неясното медицинско освиделствуване предположиха хранително отравяне с участието на израелските тайни служби.
Косвените факти за такова предположение бяха два – Ариел Шарон люто ненавижда Арафат и не се изключва възможността да се подготвя неговото ликвидиране и втория – изтърваната реплика от военният министър по това време Шаул Мофаз на пресконференция при включени микрофони: «Време е да се отървем от него».
Теорията за заговор се поддържа упорито от журналиста Ури Дан, който предполага, че ликвидирането на Арафат е по нареждане на министър председателя. В поддръжка на своята теория, той цитира неуспешният опит за ликвидация на главатаря от ХАМАС Халед Машал в Дамаск. Тогава агенти на МОСАД успяват да влязат в Йордания и на улицата в столицата Аман впръскват отрова в ухото на Машал, той се срива на улицата. Доставен в болницата е спасен от лекар, специално докаран от Израел, с антиотрова, като извинение на Израел за досадната грешка на израелските тайни служби.
През далечната 1978 година израелтяните изпращат отровни шоколадови бонбони на доктор Вади Адад, лидер на една от фракциите на Националния фронт за освобождение на Палестина, отговорна за отвличане на самолет на Air France. Адад развива левкемия и почива в Източен Берлин. И до ден днешен не е ясно дали смъртта е резултат от левкемията или отравяне.
«Вярно е, че Шарон презираше Арафат» – подчертава Вайсглас в интервюто. «Той го считаше за голям враг на Израел и пречка за установяване на мира. Но въпреки това, Шарон никога не се занимаваше с възможността за ликвидирането на Арафат. Колкото до изтърваната реплика на Мофаз, Шарон просто я пренебрегна.»
«Политическата смърт на Арафат настъпи – обяснява Вайсглас – през юнуари 2002 година, когато стана ясно, че той е точно свързан с опитите за нелегално внасяне на оръжие в ивицата Газа от Иран. Като резултат от тези опити американците повече не му се доверяваха и го изолираха политически. Президентът Буш представи нов план за регулиране на конфликта под названието «Пътна Карта», в който открито се оспорваше върховенството на Арафат в автономията и търсенето на нови лица в палестинската политика.. От своя страна израелтяните го изолираха в няколко стаи в Рамалла и не му позволяваха да пътува в автономията и сектора Газа.»
През октомври 2004 годдина Хавиер Солана, външен министър на Европейския съюз посети Израел и автономията и се застъпи за отслабване на блокадата на Арафат, за да има възможност да се лекува, но израелските служби се противиха с подозрението, че Арафат бързо ще се поправи и ще започне пътувания по света, за да мобилизира общественото мнение срещу Израел.
Вайсглас разкри и друга тайна, свързана с предложението на силовите структури за нахлуване в Рамалла, арестуване на Арафат и приближените му , качването им на самолет, без право на връщане в автономията, така като изселиха Арафат и бандите му от Ливан. Но и в този случай Шарон не се реши, а позволи да се осигури транспорт за лечението на Арафат в Париж. Той се страхуваше, че една смърт на Арафат в обсадената Рамалла ще нанесе непоправими дипломатически щети на Израел, защото не е позволил медицинско лечение на водача на палестинската автономия.
Ясер Арафат е транспортиран с военен самолет до Париж, като в началото бе съобщено за подобряване на състоянието му, но след две седмици се влошава и почива. Френското правителство публикува неясно съобщение, от което не се разбра истинската причина за смъртта, което и досега подкладва слухове за предизвикана смърт. Дори и днес лекарите от болницата в Париж отказват коментари и не повдигат завесата на тайствената смърт.
Според източници, запознати отчасти със симптомите на болеста, Ясер Арафат е починал от левкемия, която се влошила следствие мадицинска грешка или небрежност на лекуващия екип.
Но преди няколко месеца комисия на палестинската автономия публикува съобщение, според което Махмуд Дахлан, ръководител на една от силовите структури на автономията, е участник в заговора за отравянето на Арафат. Заради това и вследствие противопоставяне на Махмуд Абас, бе отстранен от заеманата длъжност и забягна в Йордания.
Чужди информационни източници постоянно изтъкват , че там, където е замесен Израел постоянно съществува възможност за наличието на конспирация, така че още дълго време няма да научим истината на смъртта на символа на палестинската революция. МОСАД никога няма да признае вина/ ако има/, остава надеждата на талантливи журналисти и политически изследователи.

Сделка за редника Гилад Шалит

Сделката между Израел и ХАМАС ще освободи похитеният израелски войник Гилад Шалит след 5 годишен плен, в замяна на 1031 палестински терористи. Разбуниха се духовете в израелското общество, голямата част подкрепя сделката, но има и такива, които задават въпроса – морално ли е да се освобождават хиляди терористи с окървавени ръце и по няколко доживотни присъди за един пленен войник? Какъв смисъл има да се осъждат престъпници на по 20, 30 или 50 години, след като знаят, че в един прекрасен ден ще се

отправят по домовете?
Напълно разбирам родителите на войника Шалит, които години наред отстояваха правото да видят отново своя син жив, но в същото време съм на страната на тези, които наричат сделката неправомерна и предателска. Мнозина ще ме упрекнат - кой си ти, че ще даваш оценка на действията на израелското правителство, живееш в Израел от 20 години, при това нееврей? Но като гражданин на тази държава имам правото да зная, как на средствата от моите данъци и на останалите данъкоплатци се издържат години наред престъпници и терористи?

Първо – не трябва да се водят преговори с терористи. След сделката «Джибрил» за 3 израелски войника освободиха 1150 арабски терористи, повечето от които след това се завърнаха на пътеката на войната. За живият Самир Кунтар замениха останките на Регев и Голдвасер. За бившият израелски офицер и търговец на наркотици Таненбаум, щастливи по домовете се завърнаха 400 палестински терористи и 36 ливански граждани. Права бе Голда Меир, когато заповяда безмилостна ликвидация на палестинските терористи, участвуващи в убийството на 13 израелски спортисти на олимпиадата в Мюнхен- изминаха 20 години, но всички, с изключение на един, намериха своята смърт по непонятен начин, или по точно понятен!

Второ – правителството на Нетаниаху и даже правителства загубиха време и не проведоха спасителна операция. Даже в резултат на такава операция нещастния войник загине, то тук ще важеше фразата – «A la guerre comme a la guerre» и нямаше да се пускат сега убийци. На властите не им достигна смелост да предявят твърд ултиматум, достигащ до ликвидация на терористите, за да върнат Гилад Шалит. Следователно, единственият способ да се върне войника в къщи бе обмен, но тогава не става ясно, защо не бе направен веднага! Или може би наистина израелските тайни служби нямаха информация за местото на пленника, както се разбра от думите на новия началник на ШАБАК? По- точно е обяснението на бившият полковник от разузнавателните служби на Генералния Щаб на израелската армия Рони Коен, за безразличието към съдбата на войника в навечерието на Втората ливанска война, започнала 3 дни след отвличането на Гилад. Следваща слабост на Израел е спирането на отвличане на терористични главатари, като козова карта, с която да се пазари с ХАМАС.

Проект "Лави"

Идеята за израелски самолет- изтребител идва във времето на нестабилна икономика и щеше да погълни една трета от и без това високите военни разходи на Израел.
Но в началото на 80- те години на миналият век израелските военни вземат решение за създаване на собствен самолет- изтребител, който да направи израелските военно-въздушни сили самостоятелни и независими от международната конюнктура. Разработката е съвместна с американците, които се задължават да финансират 40 % от проекта и да произведат редица части за самолета.
За няколко години проекта е почти реализиран, изготвени са няколко прототипа, но през лятото на 1987 година президента на САЩ Рейган започва натиск на Израел да преустанови програмата, заради високите разходи, които американците не искат да платят. Главната причина обаче, бе нежеланието на САЩ да си създадат конкурент във военната индустрия, която по това време произвежда самолетите Ф 16.
Участието на американците поставя и въпроса за преотстъпване на тяхна технология на трети страни, ако Израел започне да продава «Лави». Американският натиск се съпровожда и от нежеланието на редица политици от Партията на труда да реализират скъп проект,който погльща значителни средства.В тяхна подкрепа са и редица генерали от армията, които предлагат да се закупуват по евтините Ф- 16 и със спестените средства да се развиват други оръжейни системи.
Независимо от това "Лави" е оценен от авиационните експерти за техническия напредък и способността на малка и млада страна да произведе съвременен изтребител. "Лави" е по- малка машина от F 16, но може да превозва по голям полезен товар. Нейният дизаин и технически характеристики я правят напълно съвременна машина, но развитието на "Лави" зависи от икономическото състояние на страната. Назряващата финансова и икономическа криза заставя лейбъристкото правителство на Партията на труда да се откаже от проекта. Решението е взето през 1987 година, въпреки откритото съпротивление на десните в Кнесета. Бъдещето показа, че решението е правилно- отделиха се средства за други оръжейни системи, не се прекъсна американската военна помощ и гаранции, което позволи военновъздушните сили на Израел да са водещи в Близкия Изток чрез закупуване на американски джетове с редица израелски технологии.
Днес "Лави" може да се види в музея на ВВС на Израел в Негев.

Израел и концепция за защитими граници

В навечерието на войната през 1967 година президента на Ирак Абдел Рахман Ареф заяви; «Съществуването на еврейска държава е грешка, която трябва да бъде поправена. Това е нашата възможност да заличим позора от 1948 година.»
В пълно съответствие с ислямския принцип «худна», който предполага примирие и прекратяване на огъня в една война, докато баланса на силите се промени. Тактика на измама, легитимна според Корана в геополитиката на исляма. От това следва, че всички арабски стратези, кой явно, кой тихо, преформулират подхода си за унищожаване на Израел. И това са десетилетия на икономическа, политическа и пропагандна кампания с цел да се изолира Израел, да се свие в незащитими размери и конфигурация. Ключов елемент е отказа да се поемат палестинските бежанци, да не им се дава гражданство и да се държат като главен коз на преговорите.

С тази заплаха Израел трябва да се придържа към стратегията да притежава защитими граници. Принципът на «защитени граници» се основава на теоретичната разработка на Игал Алон. Според нея, Израел трябва да притежава стратегическа дълбочина, за да има време да извърши мобилизация на резервите и да владее височините на Самария, осигуряващи и възможности за защита на селищата и най вече международното летище Бен Гурион, което по права линия е на 13 километра от арабските селища. От такава стратегия се ползваше Ицхак Рабин, който през 1995 година заяви в Кнесета :»Границите на държавата Израел трябва да са извън линиите, съществували преди 1967 година. Ние никога няма да се върнем в тези граници, които предполагат унищожаване на Израел.» Така той не спечели благоразположението на мнозина недоволни граждани и бе убит след два месеца, очевидно за договора от Осло.
Сегашният министър председател Нетаниаху строго се придържа към тази стратегия, която независимо от международното мнение и  натиска на САЩ   се превръща в почти природен закон.
 Сектор Газа
През май 1948 година по време на войната за Независимост, египетската войска напредва на север по брега на Средиземно море и завладява Газа. Израелските сили успяват да установят египетската армия от нови завоевания на територии и линията на примирието според ООН става временна граница. Няма официално споразумение за международна  граница и «Зелената линия» става де- факто такава. Египет контролира сектора Газа до войната през 1967 година и след нея отказва повече да се занимава със  сектора. Израел окупира тази територия, която освобождава през 2005 година с извеждането на 8000  заселници и разрушаването на 21 селища. Не бяха разрушени само синагогите, на тях ги привършиха палестинците. Съгласно мирният договор между Египет и Израел, Синайския полуостров е върнат на Египет, без право да настаняват войскови подразделения без разрешението на израелтяните. Така че, стотиците километри пустиня от Суецкия канал до границите на Израел се считат за достатъчно защитена граница, като изключим сектора Газа. Всеки ден израелските градове Беер Шева, Ашкелон, Ашдод се обстрелват с ракети «Касам»/ собствено производство/ и всякакво друго оръжие на Хизбалла и Иран.

Не така стои въпроса за границите със Сирия, Ливан и Йордания. Непосредствена близост и възможността за бързо прегрупиране на арабските армия правят израелтяните подозрителни за сигурността на границите. Изкуствено препятствие със Сирия се явяват  Голанското плато. Тези височини са законна земя на Сирия, получила ги като компенсация  по време на британския мандат на Палестина. През 1918 година бяха открити огромни залежи на нефт около Мосул в Ирак и Великобритания отстъпва на Франция покровителството над Сирия и Ливан. Така височините стават собственост на Сирия и част от Ливан. Завоювани от израелтяните през войната 1967 година, тези височини според мен никога не ще се върнат в ръцете на сирийците. До войната през 1967 година Сирия имаше излаз на езерото Кинерет и ползваше така необходимата и вода без ограничение. Сега са отхвърлени на 30, 40 километра, без право на ползване. Построена бе военна станция за ранно предупреждение на Хермон, следяща всякакво движение на арабската армия, опустелите земи се заселиха с нови жители от вътрешността на Израел. Според мен, не военната стратегическата изгода е в основата на претенциите  на Израел за владение на височините, а водата. Близо 45 % от водните запаси са свързани с Голанските височини и езерото Кинерет. Израел изтъква , че водните запаси на Сирия са достатъчни ,още повече ползването на водите на Тигър и
Ефрат.
Западен бряг на реката Йордан



За тази вода става дума, а не "защитени граници"!

 Също както в сектора Газа, и Западния бряг на реката Йордан /известен като Самария и Юдея/  е окупиран от израелтяните. Преди войната тази територия се контролира на Хашемитското кралство на Йордания и сега се удържа от Израел с надеждата да продължи контрола над тази територия, съгласно концепцията са "защитими граници" / време за мобилизация на израелските запасняци, предотвратяване навлизането на терористи, борба с наркокуриерите и най- вече водата на река Йордан/. Планинските възвишения на Западния бряг са добра преграда за войските, само ако се контролират от израелската армия. Израелтяните не пренебрегват и религиозните чуства на част от населението, за вечна принадлежност на земите, осеяни със свещенни места за юдаизма.

Извод: съгласно стратегията за «защитими граници» Израел никога не ще се съгласи на излаз на Сирия на бреговете на Кинерет,защото стратегията за "защитени граници" в сегашния свят е фикция. Става дума преди всичко за водата!!! В бъдещите преговори на мирно решение на конфликта израелтяните ще държат до последно, за да контролират няколко километрова ивица покрай реката Йордан /отново заради водата/ и за да предотвратят терористични атаки от страната на Йордания, а за ивицата Газа ще се споразумяват с Египет/ изграждане на защитна стена на границата и въвеждането на защита на борба с ракетния обстрел/.
Подобни материали :

http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2010/12/1967.html

http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2010/02/blog-post_11.html