Близкоизточният конфликт вече не се решава , а се управлява!

Управляващите в Израел най после намериха спасителна политическа формула на израелско- палестинския конфликт. Вече не се говори за «решение на конфликта», а за «управление на конфликта»!!

Има не малко аргументи в полза на това нововъведение, които ми се струват напълно рационални – непреодолими разногласия по основни въпроси между правителството на Нетаниаху и палестинската администрация на Абу Мазен, разкол между ФАТАХ и ХАМАС и най вече противостоянието с Иран, заради ядрената му програма.

Всичко това не позволява да се регулира конфликта и да се сключи мирен договор с палестинците. И затова правителството на Нетаниаху и всички държавни органи полека лека се съсредоточават на съхраняване на статуквото – почти незабележима помощ за палестинската икономика, леко облекчаване положението на палестинските араби, с премахване на някои фортпостове и редица заграждения, освобождаване на затворници/и без това няма място в затворите/, арестувани още от времето на Норвежските съглашения от Осло.

Министърът на транспорта съобщава за намерението на неговото ведомство да построи нови ж.п. линии, които да минават през окупираните Самария и Юдея/ кой ще пътува по тези линии, като арабите не могат да напускат своите градове и села без разрешение/. Управленческият съвет на селищата по териториите съобщават за нов план под название «Стабилизация на ситуацията – практически препоръки по управлението на израелскопалестинския конфликт»/ забележете – управление!/

В отсъствието на възможност за регулиране на конфликта или да се анексират Самария и Юдея, Израел трябва да анексира само територии С и да предостави гражданство на 55000 палестинци, живеещи на тези места. Обаче за този танц са нужни двама партньори, а палестинците да танцуват под израелска свирка нямат намерение. Те не се съгласяват за анексията на 60 % от Западния бряг и да се удовлетворят от възможността да свободно пътуване от един град към друг – без израелски проверки и блокпостове.



Израелски автомобил  през палестинско село



Откакто се стабилизира ситуацията в областта на безопасността, израелската общественост и средствата за масова информация напълно игнорират палестинските проблеми, просто не им обръщат внимание – предпочитат да осведомяват за появата на нов театър, откриване на филиал от мрежата Kentucky Freid Chicken, автомобилни състезания и други подобни. За регулиране на конфликта никой не иска да говори и всички са за съхраняване на сегашното, относително спокойно положение на Западния Бряг.

Обаче през последните месеци в палестинската автономия се забелязват негативни явления – увеличаване на безработицата, липса на нови работни места, забавяне на икономическия ръст, липса на инвеститори и средства за съществуване на администрацията. И тази тенденция заплашва да се усили и да стане причина за поредния взрив на насилие. Но това не вълнува Нетаниаху и подобните му, те са обзети от манията за скорошна атака на Иран, която не се знае как ще завърши и ще има ли полза от нея. Вместо да решава своите проблеми със съседите, Израел се заема да въвежда нов световен ред.

Защо Израел иска да удари Иран?

За разлика от гражданското общество, което в отговор на безсилието на държавата започна да дава признаци на живот през миналото лято, властвуващите структури на Израел са обхванати от тежък паралич. Скъпотията, престъпността, корупцията и други сфери на обществения живот така са затиснали властвуващите, че е необходимо  някакво чудо за да излезе Израел от тежката икономическа и политическа криза.

Няма никакви шансове, че държавата ще се справи и с ултраортодоксалното население, растящо с бързи темпове. Тази група живее отделен живот, неконтролиран от държавата, не признава законите, не служи в армията, за да учи Тората и рядко участвува в производствена дейност.

Същото се отнася и за еврейските заселници по палестинските земи. Но инструментите, които те използуват в своето противостояние с властта са много по опасни. Заселниците не признават правото на властта да действува срещу техните планове. Заради заселници еврейската държава не може да определи окончателните граници, да раздели Палестина на две държави, между двата народа и да сключи мир. Точно както държавата не може да направи ортодоксалните в нормални граждани!

За представителите на тези две групи население понятия като правата на човека, универсалните демократични ценности, върховенството на закона и разделяне на властите предизвикват само усмивка. Оттук произтича близостта на двата лагера и тяхното пренебрежение към всичко либерално и демократично.

Израелското общество е в плен на тези групи и според мен няма политическа сила или явление, които да се справят с тях. Не палестинците са виновни за политическия кризис. Израел не може да сключи мирен договор, защото не знае как ще се справи със 300,000 заселници, които не искат да напуснат селищата по политически, икономически и най- вече религиозни причини. А палестинците не се съгласяват да им бъде отнета земята!Горчивата истина се заключава в това, че в близкото бъдеще не се предвиждат съдбоносни решения.

Но има една сфера , в която властта има неограничена сила – военната. Еврейската държава се готви всеки момент да започне превантивна война със Иран, за да прекрати ядрената и програма. Такава диспропорция- между безпомощността на властта в жизнено важни въпроси на всекидневието и неограничените възможности във военната област крие в себе си голяма заплаха.

Власт имеещите, с желанието си да нанесат удар на Иран се надяват, че едно такова противопоставяне ще разруши вътрешните бариери, довели страната до политически паралич, както бе през 1973 година след войната на Йом Кипур. Съществува мнение, което и ме убеждава, че политическата върхушка на Израел ще се ползва от възможността за успех в единствената област, където все още има относително преимущество. Власт имеещите искат да вярват, че  победа над Иран ще позволи реорганизация на сложилата се политическа система. Една война, било тя превантивна или ограничена ще бъде може би първата крачка към една нова реалност.

След време всички ще сме «палестински бежанци»

Нито един  проблем около арабскоизраелският конфликт не е така остър, продължителен, емоционален и сложен. както населението известно под името  «палестински бежанци».

Корените на този уникален въпрос ще трябва да търсим при граф Бернадот, посредник на Съвета за Безопасност на ООН. Когато става дума за 1948 година и арабите, избягали от родните домове заради военните действия, той заявява, че ООН носи отговорност за оказване на помощ на бежанците, защото именно тази организация приема решението за раздялата на Палестина и създаването на държавата Израел. Въпреки заблудата на Бернадот, неговото мнение продължава да бъде популярно и днес и обяснява защо ООН продължава да отделя такова голямо внимание на палестинските бежанци чак до предоставянето на собствена държава.

Граф Бернадот е виждал 3 основни проблема в конфликта – бежанците,  границите и неустановения статус на Йерусалим. Именно последното става може би причина за неговата смърт, осъществена от еврейската терористична организация «Лехи» на 17 септември 1948 година.



Взривеният хотел в Йерусалим, където загива граф Бернадот



Не е възможно или не съществува желание да се определи, кой е ръководил тази терористична акция. Чак след 30 години еврейската държава призна , че бойци от «Лехи» са осъществили взривяването на хотела в Йерусалим, където е отседнал граф Бернадот.

В  сегашно време ООН е създала редица специални учреждения, изключително за палестинските бежанци, от които най- важна е Агенцията за помощ на палестинците /UNRWA./ За всички останали бежанци по света се занимава Върховният Комисариат на ООН.

Агенцията за палестинските бежанци определя за такива «лица, живеещи в Палестина в периода от юни 1946 до май 1948 година, загубили своите домове и средства за съществувание в резултат от арабскоизраелския конфликт». За последните 64 години редовете на тези бежанци трябва значително да са оредели. Ако приемем обявената от Агенцията цифра от 750,000 бежанци, то днес живи може би са 150,000 души.

През изминалите години Агенцията предприе три важни стъпки за разширяване определението за палестинските бежанци.  Първо – в противоречие със световната практика, статус на бежанци бе предоставен на такива, които са станали граждани на арабските страни/ Йордания например/.  Второ – съществува малко известно решение от 1965 година, с което определението за бежанец се дава и на мъжките потомци на истинските бежанци. ООН го одобрява, като в него са включени и осиновените деца. Трето – Агенцията през 1967 година добавя към бежанците и лицата от Шестдневната война/ 4-10 юни 1967 година/

Тези изменения дадоха възможност палестинските бежанци да се увеличават с течение на времето. Агенцията признава този факт – «когато Агенцията заработи през 1950 година обслужваше 750,000, сега 5,000,000 имат право на нашите услуги».  Съгласно Джеймс Линдсдей, бивш главен юристконсулт “числото 5 милиона е само половината от тези, които по определение на Агенцията имат право да се наричат бежанци».

С други думи, за шест десетилетия, вместо да намаляват, бежанците са се увеличили 7 пъти!!!  И това число може още да расте, ако преобладае мнението, че жените също могат да предават по наследство този статус. Даже когато след още 20 години си отиде последният бежанец, кръга на псевдобежанците ще се раздува безкрай. В края на краищата всички ще се окажем бежанци!!

Ако проблемите с палестинските бежанци се бе придвижвал към конкретно решение, това безконтролно разширение едва ли би имало голямо значение. Но сега това разширение има разрушително въздействие – Израел страда от безчинствата на категория лица, чийто живот е изкривен от една несбъдната мечта за връщане по домовете, а бежанците усвоиха културата на безизходност, гняв и обида.

Всички останали бежанци от Втората Световна война отдавна са устроени, съвременните в Африка, Балканите и другаде почти забравиха неволите. И за да не нанесе още по голяма вреда, в проблема с палестинските бежанци трябва да се остави статус само на фактическите бежанци. И може би тогава Израел ще се съгласи да се завърнат по родните места.

Още материали по темата:

http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2011/01/blog-post_26.html

Ирод , Иридион, Кейсария и сегашното време

Цар Ирод е бил еврей със съмнителен произход и е управлявал провинция Юдея от 40 година на старата ера до 4 година от Рождението на Христа. През този период империята сменя Римската република, а Ирод става император на Юдея с помощта на римските копия.. Своята роля изпълнява качествено - държи в ред поверените му земи и изгражда забележителни строителни  паметници. Ако се доверим на написаното за него, той е бил садист и параноик: забива до смърт своята жена , ликвидира своите синове и цяла тълпа родственици, бивши приятели.

При своето управление Ирод изгражда 4 крупни градове- крепости. Пристанището Кейсария на Средиземно море, два двореца крепости: Масада и Иридион, а също така пристъпва към възстановяването и разширяването на Втория Храм в прослава на Бог в Йерусалим.

През 2007 година в Иридион е открита царска гробница и тази находка става важно археологическо откритие на нашето време. Иридион се намира на края на Юдейската пустиня, на юг от Йерусалим и изток от Витлеем. Монументалният комплекс е разделен на две:  крепост на върха и дворец за удоволствия в подножието.  В този дворец и бяха открити цяла верига от градински тераси. Арабите наричат това място «барадас» /парадайз/. Тук е погребан Ирод, а след неговата смърт крепостта на два пъти е завземана от еврейските въстанници, служила за твърдина в борбата с римляните през 70-72 и 130- 132 година от новата ера.

През 1972 година, пет години след Шестдневната война и окупирането на Западния бряг, група еврейски археолози започват разкопки, които с малки прекъсвания през 2007 година се увенчават с успех. Открит е саркофаг с изкусна резба, а друг е разбит. Навярно еврейските въстанници унищожават гробницата от ненавист към колаборационалиста Ирод или крадците на старини повреждат забележителната находка.

Палестинските власти веднага заявиха, че израелтяните крадат техните исторически паметници!  Ултраортодоксалните хранители на еврейските места за погребения настояват да се погребат костите на Ирод, а археологическия обект да бъде залят с бетон!!!  Предводителите на еврейските заселници по палестинските земи, напротив, се радват, защото е намерено още едно доказателство за еврейските претенции на тези земи.

Еврейските националисти още в началото на циониското движение разглеждат въстанията срещу римляните като пример на военна доблест. Ирод, разбира се, не е герой на ционистите, но борците за свобода, загинали в двете крепости се възнасят като образец на военна стойкост и героизъм.

В наши дни обаче, ционистите разкриват обятия и за Ирод. На израелтяните не е нужно еврейството на Ирод, за да заявят своите права на Иридион.  Достатъчно е това, че крепостта два пъти е завземана от въстанници срещу римската власт, а на Ирод е определена друга роля – ипостат на строител.  Неговите нравствени наклонности са отвратителни, но римската марионетка е мяра за сравняване със съвременните строители на нов Израел. Две хиляди години след смърта на Ирод, той намира признание, което така дълго е търсил и мъчително страдал. Да придобие дом във възродената еврейска държава, докато се решат загадъчните отношения на Рим и Йерусалим.

Колкото до Кейсария, Ирод наистина е построил нещо величествено!



Развалини от царския дворец



Крепостни стени на Кейсария



Ето какво пише Йосеф Флавий: «На брега на морето той избра един изоставен град и го построи отново с бял камък,украсил с прекрасен царски дворец и показа величие на своя дух»/ Юдейски войни – 1,5,21/.  Ирод му дава името в чест на своя покровител римския император Октавиан Август. Проектира го със система от паралелни и пресичащи се улици, построява храм, амфитеатър , хиподрум и жилищни квартали. Строителството продължава 12 години и е завършено през 10 година на новата ера.



Амфитеатър за 10000 зрители



Населението е смесено-  евреи, самаритяни, езичници от всякакъв род, християни и конфликтите между тях са една от причините за въстанието, избухнало през 66 година от новата ера. Кейсария е опорен пункт на римските легиони и в нея Веспасиан е провъзгласен за император.



Хиподрум за 30000 зрители



Акведукт за доставяне на вода - 4,50 метра над нивото на морето и с дължина 18 км



След завладяване  от арабите през 640 година градът губи политически  и икономически статус, голяма част от населението напуска и цветущия някога град се превръща в малко пристанище. През 1101 година тук се настаняват кръстоносците, но през 1265 година отново е в ръцете на мамелюците. До края на 19 век остава в развалини, но със заселването на бежанци от Босна крепостта е възстановена и наблизо възниква ново селище.

Сега Кейсария е превърнат в национален парк, любимо място за развлечение на израелтяните по всяко време на годината.

Арменските корени на Йерусалим

Влизате през вратата Цион в Стария град на Йерусалим,надясно за Стената на Плача, наляво към Арменския квартал. При образуването на държавата Израел в Арменския квартал на Йерусалим живеят 16000 души, сега са около 2000, от които 600 с израелско гражданство.

Местните арменци говорят на западноарменски диалект, а болшинството пристигащи на източноарменски с много заимствания от руския език. Доколкото Израел е еврейска държава, гражданство на новопристигналите арменци не се дава, но с упорство и желание визата може да се продължи. За желаещите да поживеят по дълго време може да се намери двустаен за по 600 до 700 долара на месец, без големи удобства.

В Арменският квартал съществува семинария духовна, в която се обучават 30 – 40 студенти от Армения и други страни. Арменците в Йерусалим са деликатен народ, с изключение един ден неделя преди Пасха. 1400 години се води непрекъсната борба между арменската и православната църква/гръцката/ за изключителното право за запалване на Светия Огън в Храма на Гроба Господен. И за съжаление не минава година без истински бой между свещеннослужители на двете конфесии.

Ако посещавате Йерусалим, непременно трябва да видите Арменската патриархия, железните врати на която са поставени от патриарха Крикор през 1646 година. Там има интересен музей и библиотека с уникални манускрипти. Съхранява се лист от Евангелието на Марк и безценни книжни миниатюри от преди 10 века.

В Арменският квартал си струва да посетите Събора св.Яков, който изглежда доволно странно, няма врати, само кожено платно прикрива входа, липсват и прозорци, осветлява се с лампади.

На входа свещеннослужител следи за фасона на посетителите – не се допускат мъже в къси панталони и жени с оголени гърди! В храма гостите, седящи на дървените скамейки не могат да кръстосват крака, за да показват неуважение към водещия богослужението.

Счита се, че в Храма е погребана главата на апостол Яков, отсечена от меча на цар Ирод Агрипа Втори, а под олтаря е погребан Яков Младши. В двора на Храма могат да се видят дървени клепала, висящи на вериги. Мюсюлманите до края на 19 век са забранявали камбанен звън и арменските свещенослужители са приканвали миряните на служба с биене по дървените дъски.

Арменците вярват в Божествената природа на Исуса Христа, имат обичай да извършват жертвоприношения, като жертвата след това се вари в подсолена вода. Месото се изяжда частично от свещенниците, другата се дава на бедните, като месо за следващия ден не трябва да остава. Тези жертвоприношения са подобие на извършваните в Йерусалимския Храм на евреите и това говори за дълбоката древност на арменската църква.

Арменският квартал е място не само на арменски светини,тук ще срещнете мясялмански, коптски, етиопски, сирийски.Тук е намерил приют сирийски манастир с храм от 12 век.

Приказно място, като и цял Йерусалим. Трудно ще намерите разлика между истинското и измисленото, а религиозната алегория – от историческите факти. Но едно можем със сигурност да твърдим – в таверните наоколо ще намерите истински арменски коняк!

Без коментар

Бившият министър на отбраната на Израел /вдясно/ наблюдава военни учения

Не обичам диктаторите!

Те оскърбявам моето чувство за доброто и прекрасното, раняват моята нежна душа на интелигент,разбиват представите ми за справедливост и честност. Разбирам, понякога държавата влиза в такъв период на своето развитие, че диктатурата остава единственото средство за оцеляване на индивида, в истинския, физическия смисъл на това понятие. Но историята е едно, а хората съвсем друго. И затова не обичам диктаторите, имам право, нали?

Но още повече не обичам лъжата!

«Диктаторът на Тунис Бен Али присвоил 40 милиарда долара от богатствата на страната.»

«Диктаторът на Египет Хусни Мобарак откраднал от хазната на държавата 25 милиарда долара. Неговите деца сега се крият в Лондон и се надяват да се ползват от тях.

«Диктаторът на Сирия Асад има на сметките си в Женева над 17 милиарда долара, по голямата част от които са на сметките  на жена му и децата.»

«Само от нефт диктатора на Либия Кадафи присвои от държавата 28 милиарда долара. Осведомителните агенции съобщават за сметки на семейство Кадафи в Лондон и Ню Йорк.»

От една страна, особенностите на управлението на тези страни, а от друга, съвременната финансова система абсолютно деформират ситуацията – доларите винаги са в Лондон, Женева и Ню Йорк! Всички долари и завинаги!

В Дамаск, Кайро и Триполи се намират трохите, а всичко останало винаги е в Лондон, Женева и Ню Йорк. Винаги!