Трябва ли евреите да се защитават?

«Повече от 3 милиона палестинци и 400,000 евреи, живеят в в райони, окупирани от Израел след войната през 1967 година и в същото време тези две групи се ръководят от две различни правови системи. Палестинците нямат гражданство и са лишени от много граждански права».
Така пише Гордон в «Лос Анджелос таймс» през 2009 година. И този цитат е типичен пример за риториката, която доминира в обществената дискусия за израелскопалестинския конфликт. И за съжаление тази риторика се поддържа от всички средства за масова информация и академични кръгове не само по света, но и в Израел. И този режим на риторика, повече или помалко се заключава в делегитиматизация на правата на евреите да имат своя страна и да живеят на земята, с която са свързани от хилядолетия.
Каквито и да било мерки за защита на евреите се окачествяват като «подстрекателски, съдържащи расизъм», »непропорционално използване на военна сила», и даже «военни престъпления срещу човечеството».
• Няма значение, ако тези мерки са административни или операция за обезспечаване на безопасността, защитни реакции или изпреварващи операции, наказателни или превантивни удари срещу терористични организации.
• Няма значение, дали това са поставени бариери на главните пътища за блокиране нахлуването на терористи, пренасянето на оръжие, превантивни арести за предотвратяване на смъртоносни намерения, военни операции за спиране на непрекъснатия обстрел на мирни селища и граждани.
• Няма значение, дали Израел прави блокада , за да попречи доставката на оръжие за исламистите в ивицата Газа или израелските командоси използват смъртоносна сила срещу бясната тълпа, линчуващи мирни граждани.
Всички тези мерки за изпреварване, предотвратяване и защита, според критикуващите Израел са израз на териториална алчност, дискриминация и расизъм. Наистина , част от недоброжелателите на Израел признават правото на евреите да се защитават, но това не трябва да се прави с «тежка ръка» и да не се налагат колективни наказания.
• Без терористичните актове в пицерията «Сбарро» в Йерусалим, Дизенгов –център в Тел Авив, на пасхалната вечеря в «Хотел Парк» в Нетания с повече от 100 убити и ранени, нямаше да има антитерористична операция в Дженин през 2002 година.
• Без ракетните обстрели на еврейски селища близо да ивицата Газа не би имало военна операция през 2009 година.
• Ако не се пренасяха взривни материали от бременни палестинки или автомобили на «Бърза помощ» не би имало блокпостове и проверяващи пунктове по шосетата.
• Ако палестинските терористи не обстрелваха преминаващи близо до техните селища израелски автомобили, нямаше да има необходимост от ограничаване придвижването на палестинците по някои от пътищата.
Думата «окупация» е вярна, но тази окупация защитава израелските граждани и военни лица и всеки път когато Израел показва добра воля се натъква на яростно съпротивление. Така беше от 1993 до 1996 година, когато съглашението от Осло доведе до вълна от съпротива , с участието на самоубийци. Така бе през 2000 година, когато тогавашният министър председател Ехуд Барак предложи радикални отстъпки на палестинската автономия, но се разля вълна от терор. Продължението на Ариел Шарон, с изтеглянето на всичките израелски селища от ивицата Газа и военните подразделения пък донесе непрекъснат ракетен обстрел на редица селища.

Единствена причина за това състояние е липсата на ясна и последователна политика на Израел, който не знаеше какво да предприеме след войната през 1967 година и как да се отнася към арабското население. Сегашните граници са резултат от война, случайни. Самария и Юдея не бяха анексирани, а просто окупирани, арабите- палестинци не получиха гражданство. Светкавичната победа през 1967 доведе израелтяните до мисълта, че палестинците сами ще напуснат и ще се отправят по следите на техните сънародници, които напуснаха родните места по време на военните действия през 1948 година по посока на Ливан, Сирия,Йордания, Египет.
Но това не се случи.

Арабският депутат в израелския Кнесет, скандалния Ахмед Тиби пред кореспондента на американския "Лос Анджелос Таймс" заявява, че израелския министър на външните работи Авигдор Либерман е по - лош даже от покойния австрийски политик Йорг Хайдер/водил борба с исламският екстремизъм, не само в Австрия/.
Тиби характеризира Либерман като "политик - емигрант, проявяващ расизъм по отношение на коренна нация".
"Вижте как говори и действува Авигдор Либерман и неговата партия. Техните законопроекти са чиста проба расизъм.Така нареченият законопроект за лоялност към държавата Израел изисква да бъдем лоялни към ционизма, в противен случай няма да ни позволят да се кандидатираме в Кнесета или да получаваме бюджетни средства от държавата. Той говори, арабите на Израел следва да се предадат на палестинската автономия".
Що се касае до законопроекта за лоялност, едно от исканията му са полагане на клетва за вярност към държавата и Ахмед Тиби заявява: "Наричат ни предатели. Но аз не мога да променя това, което се явявам. Аз не съм част от армията. Не съм част от ционистката идеология,аз съм жертва на ционизма. Аз не съм част от еврейския народ,за да полагам клетва за вярност. Аз съм част от палестинския народ и не мога да бъда верен на ционизма или да приема Израел в качеството на еврейска държава".