Палестинци – общност, нация, народ?

И арабите , и евреите се надпреварват да отричат съществуването на другия народ, не признават един друг държавност, не спират да подклаждат и без това незагасения огън на Близкия Изток.
За евреите «палестински народ» и «палестинска държава» се създават е единствената цел – разрушаване на държавата Израел.
За арабите Израел е незаконно създадена държава на палестинска земя, държава, сравнявана с неоколониализма и апартейда и държаща се на финансовия капитал на западния свят.
Днес представям израелската гледна точка на конфликта, изразена от журналиста Шерман във вестник «Аарец» и отразяваща, според него, фиаското на израелската външна политика.
За Шерман проблемът не е в границите на израелската държава, с окупираните Самария и Юдея или без тях, с ивицата Газа или без нея, а в отношението на арабите към еврейската държава. Това отношение е заложено още през 1964 година с приемането на Палестинската Харта, неотменена и до днес.
«Ситуацията в Палестина през 1947 година и образуването на държавата Израел се явява абсолютно незаконно, независимо от времето, декларацията на Балфур, британския мандат на Палестина и всичко, което се базира на тях е длъжно да се счита незаконно и недействително. Историческите и религиозните претенции на евреите за Палестина не съотвествуват на историческите факти и общоприетата концепция на държавен статус. Юдаизмът се явява религия, а не независима националност. Евреите не представляват единна нация, владееща територия, евреите са граждани на страните, в които са се родили./т.19 и 20/»
Тази Харта, подчертава Шерман, е написана много преди «окупацията» и «еврейските селища в Самария и Юдея» и дава светлина на отношението на арабите към Израел. Заради това създаването на палестинска държава и ликвидирането на селищата на окупираните територии не се явява решение на проблема, защото корена на злото е самото наличие на еврейска държава, даже и в минимални граници.
За да доказва своята гледна точка, Шерман използва само арабски източници. Сред историците и социолозите не съществува единно мнение за определяне на термините «нация», «народ», «национализъм». Съществуват само базови понятия, но колкото и различия да съществуват, учените са убедени, че «нация» представлява определен етнос, част от човешкото общество, стремящо се да получи политически суверенитет на определена територия, а «национализъм» - стремеж към определена етническа и религиозна независимост, също на определена територия.
Като разглежда историческите събития в региона, Шерман намира два фактора, които са в противоречие с с тези понятия. За палестинците, първо, отсъства явно изразена етническа група, стремяща се към политически суверенитет, и второ - отсъствие на територия, суверенно владение на която да изрази претенциите.
Палестинските лидери – пише Шерман – не веднаж и открито са заявявали, че палестинците не са отделен народ от арабския. На 17 март 1977 година главата на Политическото Бюро на ООП Фарик Кадуми в интервю пред «Newsweek” заявява: «Йорданците и палестинците се разглеждат от Организацията за освобождение на Палестина като единнен народ».

Това заявление по нищо не се различава от думите на бившия началник на военното крило на ООП Зухейра Мухсин – " Няма никакво различие между йорданци, ливанци, сирийци и палестинци. Всички са част от една /арабска / нация».
Кралят на Йордания Хусеин бе този човек, който призна, че създаването на понятието «палестински народ» не е повече от трик. На заседание на Арабската лига в Амман през 1978 година заявява: «Възникването на палестинската национална общност като народ стана отговор на претенциите, че Палестина принадлежи на евреите».
По този начин, подчертава Шерман, »палестинския народ е производна на политическа манипулация, насочена към еврейските претенции. С други думи, ако не е съществувал еврейски народ, с неговите стремежи, не би възникнал и палестинския народ». Палестинците признават, че не само не са отделен народ, но не се явяват политическа общност и затова неговите чаяния и искания са незаконни. Посоченият по -горе Мухсин признава: «Ние подкрепяме палестинската идентичност изключително по политически съображения, защото това е в интерес на арабите. Подчертаването на уникалната палестинска идентичност преследва изключително тактически цели. Създаването на палестинска държава е ново средство в борбата срещу Израел.»
В текущата версия на Палестинската Харта се казва: «Палестинският народ е част от арабската нация. Ние вярваме в арабското единство, но сме принудени да подчертаваме палестинската идентичност, за да способстваме за развитието на палестинското самосъзнание.» Sic!!!
Напомняме, че Палестинската Харта е приета през 1964 година, три години преди Израел да окупира Самария, Юдея и ивицата Газа. Така че, каква територия е определена за «палестински суверенитет»? 24 пункт от Хартата не казва конкретно за каква територия става дума, но се подчертава стремежа да се провъзгласи «национален суверенитет на територия на Западния бряг на Хашемиското кралство и Газа».
Но сега територията за Палестина се оказва под израелски контрол. Ако територии са под контрол на друга арабска държава, те автоматически представат да бъдат «палестински дом» и населението удивително губи «колективна историческа памет».
Трудно може да се намери по непреклонен и ярък привърженик на единната палестинска нация от Азми Башара, бивш депутат на израелския Кнесет, избягъл от Израел, след обвинение за сътрудничество с чужди секретни служби/ Хизбалла/ по време на втората Ливанска война през 2006 година. По време на предаване на Втори канал на израелската телевизия обаче изуми всички със следното изказване : «Аз не мисля, че съществува понятие палестински народ. По мое мнение не съществува палестински народ, той е измислен от колониалистите. Кога палестинците са съществували като отделна нация? От къде са дошли, действително от къде са дошли? И кога?»
Палестинците не само не разполагат с фундаментални компоненти, позволяващи да се наричат народ, но и демонстрират качества противиположни на това понятие. Защото техните усилия не са насочени към придобиване на национален суверенитет, а за отричане и лишаване от суверенитет друга нация.
В светлината на тези факти, израелтяните трябва да си зададат въпроса и на своите лидери, защо очевидни и неоспорими факти се игнорират при формирането на израелската дипломация? Защо Израел е безпомощен пред пропагандата на арабите? Защо неговите аргументи за беззъби, постоянно в отбрана и не се стреми да предяви лигитимни права - задава въпросите Мартин Шерман.
Аз ще добавя – Мартин Шерман прекалено повърхностно разглежда въпроси ,в които се преплитат история, политика, култура ,интереси на Великите сили и най -вече религията.Същият този Шерман през 2006 година предлагаше да не се разчита на "две държави за два народа" и предложи абсурден план за решаване на конфликта - поощряване на палестинците да емигрират в съседните арабски страни, с добавка материална компенсация, която ще струва 60 милиарда долара за 10 години.

Изстрели от историята

Прави са моите израелски познати, че в еврейската държава за ден се появяват толкова скандални новини, колкото в Европа за седмица.
Сега главните израелски вестници публикуваха секретни протоколи на правителството от времето на първите дни на войната през 1973 година. За тази война е писано немалко, но тези протоколи ни дават възможност да се запознаем с детайли, непознати досега, да се разбере душевното състояние на израелските политически лидери и военни, да се усетят провалите в първите дни на най- тежката война в историята на младата израелска държава.
Защото информация за предстоящата война идва от всички страни. Кралят на Йордания Хусейн предупреждава Голда Меир две недели преди атаката. Семействата на съветските военни съветници спешно напускат Каиро и Дамаск. Началникът на "МОСАД" Замир се среща в Европа с агента на израелското разузнаване Маруан Ашраф, който го предупреждава, че на 6 октомври ще започне война.
Главният извод, който правят политическите коментатори е - след успешната Шестдневна война през 1967 година, израелското ръководство подценява възможностите на арабските армии, допуска много грешки в тактиката и стратегията и най- вече неадекватното състояние на министъра на отбраната на Израел Моше Даян. И по- рано се чували гласове за неговата несъвместимост със заеманата длъжност, но сега откриваме нови страници с несъответствие на имиджа на национален герой и истинското положение във време на война.
Легенда, герой и пълководец Моше Даян сега се появява като некомпетентен и повърхностен, подаващ се на паника и даже не я скрива. Ако правителството би приело неговите оценки и предложения за водене на военни действия в първите дни на войната, Израел би се оказал в трагично състояние. Когато става ясно, че войната е неизбежна, началникът на Генералния Щаб на израелската армия Давид Елиезер предлага превантивен удар, какъвто бе нанесен в началото на войната през 1967 година. Моше Даян се противи с обяснението, че светът ще обвини Израел в агресия. Всички са единодушни за пълна мобилизация на резервите, Моше Даян се противопоставя, а частичната мобилизация успява да сведе до минимум.
Ето извадка от протоколите с изказване на Моше Даян:
"Бях на Северния фронт, а сега се връщам от Южния и положението е лошо. На север успяхме да стабилизираме ситуацията, но има обкръжени пунктове, много пленени. Ще има още пленени и убити. Ние не знаем каква ще бъде тяхната съдба. На юг предлагам да отстъпим до превала Митла,т.е, да оставим линията при Суецкия канал и да заемем позиции на 30 км. от него. Предлагам още тази вечер да отдадем заповед за евакуация на опорните пунктове, които не са завладени и до които не можем да се доберем. От местата, където ранените можем да изведем, ше го направим, а там където е невъзможно, бойците сами да решават какво да правят. Да се опитват сами да се доберат до нашите позиции, ако не, да се предават".
Не случайно подчертавам тези думи. Генерал Даян, министър на отбраната и политически лидер демонстрира неспособност да ръководи поверената му армия и сваля от себе си отговорността за решения, които войниците трябва да вземат- да се предадат или да продължават да воюват.
Да се върнем към изложението на Моше Даян.
" Арабите воюват по- добре, отколкото в миналото. Успешно поразяват нашите танкове. Аз не зная дали изпреварващ удар ще измени ситуацията. Вторият проблем е дефицита на въоръжение и боеприпаси.Трябва срочно да се обърнем към американците и да закупим 300 танка".
В монологът на Моше Даян се вмъква Игал Алон и пита, могат ли бомбардировките в дълбочина на вражеската територия да изменят обстановката.Даян отговаря, че не ще изменят, защото танковете на Сирия и Египет ще останат на своите позиции.Намесва се Голда Меир/министър председател/:
"Ти предлагаш да поискаме спиране на огъня в тази ситуация, в която се намираме? Можем да задействуваме Кисинджър по този въпрос?
Даян отговаря:
"Аз съм за незабавно прекратяване на огъня".
На третият ден от войната израелската армия успява да извърши прелом, арабските армии понасят големи загуби и не могат да се ползват от преимуществото от първите дни. Моше Даян идва на себе си и тонът на неговите изказвания значитело се изменя.
"Има заповед; на Голанското плато да не се отстъпва, а да се стои на смърт. Моля да утвърдите нанасяне на бомбови удари в градската черта на Дамаск. Трябва да се атакуват цели в Дамаск, генералния щаб, инфраструктура, свързана с водоснабдяването и енергоснабдяването. Не мога да кажа, че в хода на бомбадировките не ще пострада мирното населание."
Тези няколко извадки от протоколите ни показаха част от трудните дни на израелската армия през войната в 1973 година, отнесла живота на 2700 войници и офицери и 8000хиляди ранени и осъкатени. Показват ни неразбирането на проблемите на армията и безопасността от Голда Меир, която напълно се доверява на Моше Даян. Всички се съгласяват , че нейното хладнокръвие в началните дни е следствие неразбиране на обстановката.
Министър председателят Голда Меир подава оставка след войната, Моше Даян също. Началникът на Генералния Щаб Давид Елиезер умра от разрив на сърцето, след като комисията Агранат разследва неговата отговорност за събитията през септември- октомври 1973 година. Полека лека всички герои от тази война се отправиха в другия свят - Хафез Асад почина, Ануар Садат го убиха, израелския шпионин Маруан Ашраф в египетските редове бе изхвърлен от балкона в Лондон. Почти всички излязоха от тази война без слава, без длъжности, без власт. Едни се държаха геройски,други войнствено, трети позорно, но всичко това трябва да се изживее, да се изстрада, за да се разбере, че войната не ще разреши противопоставянето между араби и евреи.