Исус Христос – началото

Част втора

Следите на Исус, човекът, станал първообраз на евангелския  персонаж, трябва да се търсят в Галилея, по - точно в малкото селце Назарет. Говори на арамейски, а не на древневрейски, главен език на богослужението и не гръцки, на който са написани Евангелията.

Детството и младежките години ще останат на нас тайна, защото древните писари не са ни оставили свидетелства. Сред интепретаторите на Евангелията и много други от последните поколения правят опити да отправят Исус  в Индия с  неговите йоги, в Персия при маговете, при ламите на Тибет,за му да придадат ученост и човеколюбие.

Минималното, което узнаваме за ранните години на Исуса е записано в Евангелието от св.Лука, 2:42,43 «..И когато Той бе на дванадесет години, като отидоха по обичая и празника, и като изкараха дните е се връщаха, Момчето Исус остана в Ерусалим, без да знаят родителите Му.»

Свещенната река Йордан



Липсата на подробен разказ за младежките години само говори, че те не са толкова важни. Евангелията се интересуват от мисията, която му е възложена:» И сам Исус беше на тридесет години, когато почна да поучава, и , като мислеха, беше син на Иосефа, който бе син Илиев «    св.Лука, /3:23/.  И тази мисия започва с ритуална баня не в микве, а във водите на реката Йордан при Йоана. Така първото пътешествие на Исус става към свещенната река, там където се влива в Мъртво море. Но кръщението не е достатъчно, мисията е достатъчно сложна и изисква сериозна подготовка, единствено място за което е Юдейската пустиня. Евангелията описват това като 40 дневен пост и усамотение. Извършил Кръщение в реката и издържал Изкушението в пустинята Исус притежава всичко за да продължи, но това може да стане само в Йерусалим. Но той ще пристигне във свещенния град само след като славата на чудотворец и праведен учител достигне столицата.

Първата събота след завръщането по земите около Генисаретското езеро, Исус разгръща свитъка на пророка Исай в синагогата и прочита първите два стиха: »И дойде в Назарет, дето беше отхранен, и по обичая влезе в синагогата един съботен ден и стана да чете...И му дадоха книгата на пророка Исая, и Той, като отвори книгата, намери мястото, дето бе писано – «Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовествам сиромасите,...да пусна на свобода угнетените» /св.Лука,4:16,20/.

Първа реакция на присъствуващите е бил просто социален рефлекс : »не е сина Йосифов?».  Земляците не повярват на Исуса по понятна причина, но ние с вас ще му повярваме, защото трябва да разкрием за себе си истинския смисъл на следващите събития.

Ако Исус е Помазаник, то неговата дейност е протест срещу Рим, превърнала Юдея в провинция, а Галилея в тетрархия на Ирод Антипа. Неприет от съгражданите си, Исус  се отправя край бреговете на Генисаретското езеро, рибарското селище Капернаум, което става база на галилейската му мисия.

В началото не се противопоставя на римската  власт, заради дълбоката вяра, че в тази борба може да се победи само след вмешателството на Висшата сила. За Исус е по- важно какво ще стане след победата. Той ще управлява в царство, непознато досега, царство на висок морал, където Законите ще приобретат необходимата твърдост и безкомпромистност. И най- добрият вариант на праведно поведение се явява отрицание на неприятностите и страданията: »Чули сте, че е било казано «Око за око. Зъб за зъб».Аз пък ви казвам: Не се противете на злия човек, но ако те удари по дясната буза, обърнете му и другата...На този, койти поиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, остави му и горната си дреха» /св.Матей , 5:38-40/

Неговите противници, фарисеите, тълкователи на текстовете се съмняват в мисията на Исус, те искат знамения и доказателства каква сила извършва чудесата и искат да го обвинят в неспазване на Законите. Той на свой ред ги изобличава в повърхностни знания и несправедливо присвоено право да тълкуват Закона.

Евангелията описват тези ожесточени спорове, тази основна форма на духовен живот по онова време. Исус в своята борба  се придържа на позициите на школата на Хилел, отстояваща човешко отношение към Закона/ например може да се изцелява и даже работи в събота, ако трябва да се нахранят гладните/, а фарисеите са последователи на Шамай, за строго спазване на предписанията.

Споровете са нужни на Исус за разкриване на собствената истина / например св. Марк, 7:14 ,23/. Има случай на приемане на неговата позиция от фарисеите, но това не ги спасява от вечното осъждане в християнската култура, в която думата «фарисейство» става синоним на «лицемерие».

Останки от древната синагога в Капернаум







Планината Тавор

Евангелските разкази за галилейският период на Исус завършват оптимистично: » И като говореше, ето светъл облак го засени, и ето от облака глас , който каза:Този е Моят възлюблен син, в който е Моето благоволение, Него слушайте» /св.Матей,17:1,3,5/ .  Този епизод църквата нарича Преображение. Исус, богочовек, заявява на апостолите своята мощ и слава пред похода към Йерусалим. Съгласно християнската традиция местото на Преображение е планината Тавор.Там Исус пита учениците си, за кого го възприемат: те заявяват, че той е Илия, Йеремия и някой друг от библейските пророци. А само Симон казва: Ти си Христос!/ т.е, цар Помазаник. И тук Исус го благославя: /св.Матей,16:18,19/. Това благословение е еквивалентно на благословението на Авраам към Исак, след това на Яков, и накрая на Йуда. Сакралният смисъл на обряда Преображение е трансформация, Исус става друг човек, цар.

От планината Тавор Исус се спуска като цар Помазаник , или Христос. /св.Лука,10, 1/.  Все по често извършва чудеса, изцеления, отговаря на въпросите на хората, което говори за неговата популярност и авторитет. Това, че пътят към Йерусалим не ще бъде лек чуствуваме от разказа за самаритяните, древни врагове на евреите. /св.Лука,9:51,57/. В друг епизод се говори за враждебност на властите и неочакваната подръжка от страна на фарисеите:  «В този ден дойдоха фарисеи и му говориха: иди и не се връщай, защото Ирод/Антипа/ иска да те убие»/св.Лука,13:31/

Исус Христос - великата загадка на историята

Част първа

Приковаването на дървеният кръст на човек по име Исус по нареждане на римския наместник в началото не се отразява на историята. Една от многото инквизиции, постоянно извършвани по хълмовете на многострадалната Юдея.

.
Само малка група преданни ученици на Исус се сплотяват около името му, когото считат цар- помазаник, или Христос. Те , подобнo на есеите с техният Учител по праведност са виждали в него, този, чийто непременно завръщане от онзи свят ще донесе справедливост и Закон. Много скоро последователите на Исуса – християните, ще образуват община и ще започнат да се отдалечават от еврейската традиция и създават своя религия.
След още три столетия, издържало преследванията на римските власти, християнството ще стане главна религия в Римската империя. Така започва триумфалното шествие по Европа и Близкия Изток, а заедно с него събитията по времето на Понтий Пилат в Палестина стават най- важния сюжет на световната култура.
Разказите под общото название - Евангелия / на гръцки език «блага вест»/ стават главните книги на новата религия, ядра на Новия Завет. Техните съобщения напълно удовлетворяват вярващите за абсолютен и достоверен източник. Но у съвременният човек, опитващ се да възстанови хода на събитията, станали всеобщ култ, възникват множество въпроси.
Не само защото Евангелията съдържат свръхестествени действия и събития – те са нужни, колкото и парадоксално да звучи, да изпълнят в текста необходимите функции и особенна логика. Определена трудност преставляват разминаванията в четирите Евангелия, но все пак се наблюдава единна сюжетна линия. За да разберем какво се е случило в действителност към евангелските разкази трябва да добавим и други източници, свидетелства от историята и археологията, на надникнем в европейските източници, традиции и географически особености на древната страна.
Опитите за реконструкция на живота на Исус са може би стотици или хиляди, но процеса на разгадаване на главната загадка на историята е безконечен, всяка крачка е полезна, и нито една не ще бъде последна. Това е и нашата задача.
Разказите в Евангелията от св.Матей и св.Лука говорят, че Исус се родил във Витлеем/Бейт Лехем/, като се стремят да ни докажат, че всичко е в съответствие с предсказанията на пророците и представите, съгласно които Месията ще бъде потомък на библейския цар Давид. Евангелията и дълбочината на техните прозрения се черпят от еврейския фолклор, народните представи и не се явяват отражение на исторически събития. При св.Матей всичко е обърнато към еврейския слушател – юдейска аргументация, родословие с указание на праотците, постоянни цитати на пророчества, така характерни за онова време и много други детайли. Само свети Матей може да внесе в своя разказ историята за спасението на царя Иоаса/Иоаша/, а бягството в Египет да отнесе с преселването там на Авраам, а след това на Яков. Тези сюжети отсъстват в разказите в Евангелието на свети Лука.

В него сюжетът се строи по закона на друга логика, разчитана преди всичко на елинистическата аудитория. Нейните герои са се раждали от земни жени и богове, затова св.Лука започва с Благовещението, явяването на архангел Гавраил на Дева Мария, за да и извести за зачатието на първенеца. Свети Лука е знаел, че Месията ще се появи само във Витлеем, затова в навечерието на раждането отправя Дева Мария там, заедно със своя мъж Йосеф.
Евангелистът е направил силен ход , свързва раждането на Исус с конкретно историческо събитие – преброяване на населението: « В тези дни кейсара Август повели да се направи преброяване...../ Лука:2:1- 4/..Така разказът, построен на митологични конструкции приема свойствата на историческа хроника. Преброяването е нужно на римските власти за събирането на данъците, което се извършва само в провинциите, но не в държавите- сателити, към която се отнася Юдея по времето на Ирод и неговия син Архелай. Заповедта на император Август вероятно е издадена по- рано, и в Юдея може да се извърши само когато Архелай е отстранен от власт и в новата провинция е назначен първия прокуратор – Копоний.
Така опитите за определяне точната дата на рождението на Исус водят до дилема; или Исус се родил по време на управлението на Ирод, т,е. 6- 4 година до новата ера, или при провеждането на преброяването, тоест: 6 година от новата ера.
За нас това не е толкова важно, защото стремежът в Евангелията е да се покажат реализацията на пророчествата, а не историческата хроника. Разказът за Рождество Христово има косвено значение към следващите събития и без особен ущърб за основната идея на произведенията могат да се пропуснат. Така постъпват другите два евангелисти – св. Йоан и св. Марк.

Грингич и «измисления народ»

В своят опит да угоди на американските евреи и бъдещите избиратели Нюйт Грингич се изтърва да нарече палестинците «измислен народ».
«Просто те са араби и никога преди 1948 година не са съществували като народ, те са част от арабската нация и нищо повече от това. Ако искаха да живеят нормално и в мир, отдавна биха си намерили място в различните арабски страни».
Грингич не е първият от американските политици, които използуват Израел и еврейството за привличане на гласове и долари за предизборните си кампании. И докато мисля, че американските евреи и останалите граждани са достатъчно умни за да видят невежеството и простотията на Грингич, не преставам да се удивлявам на расисткото изказване.
Забравя Грингич,че неговите прадеди също са пристигнали от не знам къде, че неговата държава е на малко повече от 200 години, че с огън и меч си поправяха пътя на запад, заграбваха земите на индианците, затваряха ги в резервати.А Ку Клукс Клан, а търговията с роби??
Забравя Грингич, че докато бе жив Арафат, няколко пъти се натискаше плътно до него,за да припознаят като политик.
Единственият отговор на израелско - арабския конфликт е да се елиминират не само фанатици и екстремисти от двете страни, но и невежи и измислени политици от сорта на Грингич. В случая «измисления човек» е самият Грингич – фалшив и неискрен политик, претендент за президент на великите САЩ.

Религиозният фундаментализъм ще погуби Израел

Девет месеца след арабските въстания, картината е повече от ясна – победа с нокаут за Аллах! Пропаднаха либерали и интелектуалци, изчезнаха всички, които обещаваха свобода, равенство и братство, а на хоризонта не се виждат нови Махатма Ганди, Мартин Лутер Кинг, Вацлав Хавел. Арабската революция от 2011 година е революция религиозна. Сега на мястото на корумпираните диктатори с военна сила идва исляма.

Но Аллах не е самотен. По днешните земи се връща и Бог Саваот, бог на израелското войнство, връща се с религиозните си бойци, отказващи да слушат женски гласове от военните ансамбли, да поглеждат към рекламни плакати с разголени девици, заедно с разделението на мъже и жени на публични места.

Юдейските религиозни фанатици започнаха фронтална атака против всичко светско, против сексуалните малцинства и правата на човека. Водят война срещу Върховния Съд на Израел, против светската преса, против откритото демократично общество.
Свидетели сме на арогантна расистка агресия срещу арабското население на Израел, ненавист против светските израелтяни, липсата на свобода за еврейските жени – това ще превърне Израел в клерикална държава. Във времето, когато светските ръководители на държавата преценяват възможностите за противопоставяне на ислямски Иран с неговите ядрени амбиции, в страната укрепват силите , стремящи се да превърнат Израел в подобие на държавата на аятоласите. Това, което правят «братя- мюсюлмани» в Египет, Тунис, Либия, Сирия, «братята – юдеи» планират да извършат в еврейската държава. Както под натиска на исляма се руши арабския светски свят, така сериозно се пропуква еврейския секуляризъм.
Аналогията не е достатъчно точна – в Израел става дума за малцинство. Еврейският религиозен фундаменатализъм все още се намира на края на властта. В арабските страни, и в Израел не стана истинско отделяне на религията от държавата и затова, както в арабската идентичност, така и в еврейската идентичност религиозния елемент остава основен.
В това е причината – когато се руши арабският национализъм и светска държава естествена реакция е триумфалното завръщане на Аллах, когато се руши еврейската демокрация се завръща Саваот! И араби, и евреи се връщат в мрачното минало.

Религиозните партии в Израел всячески се опитват да наложат свои закони в обществото. Ето примери:
-разделно пътуване о обществения транспорт: мъжете отпред, жените отзад,
-движение на мъже и жени по различни тротоари,
-закриване всякакъв бизнес в събота,
-забрана на граждански бракове,
-в армията религиозните не могат да слушат женски гласове от военните ансамбли,
-претенции на равините към военната униформа на девойките,
-жена – офицер не може да инструктира войници, носещи кипа и много много други!

В автобус 292 от Бней Брак за Амишав към мене се приближи млад религиозен младеж в черно и ме помоли да му отстъпя моето место в замяна на неговото. "Аз не мога да седя до жена, забранено ми е." "Ако на теб е забранено, същото важи и за мен. Не ме питате дали и аз не извършвам грях? " Младежът, озадачен се запъти към други места, за да намери отговор на своя въпрос.
До преди десетина години не съществуваше такъв проблем, или аз не му обръщах внимание. Учудваха ме странностите в поведението на ултрарелигиозните люде, еднакво облечени в черни дрехи и шапки, заучени фрази от религиозните книги, сведените очи на жените, строгото спазване на светостта на съботата и кашерната храна, липсата на обществен транспорт в събота под тяхно давление, но уважавах техния избор. Щом са решили да живеят така, моля! Само да не ми пречат да живея така, като намеря за добре.
Така че,единственият способ Израел да преодолее мощната религиозна вълна е да и противопостави съвременна просветена светска държава. Държава, освободена от религията. Троянският кон в израелското общество не са левите сили, а религиозният фундаментализъм. За да не потъне в близкоизточният мрак, Израел трябва да се обърне към базовите идеали – демокрация и прогрес. Не дай Боже, старанията на равините да превърнат Израел в аналог на «стражите на ислямската революция».

Палестинци – общност, нация, народ?

И арабите , и евреите се надпреварват да отричат съществуването на другия народ, не признават един друг държавност, не спират да подклаждат и без това незагасения огън на Близкия Изток.
За евреите «палестински народ» и «палестинска държава» се създават е единствената цел – разрушаване на държавата Израел.
За арабите Израел е незаконно създадена държава на палестинска земя, държава, сравнявана с неоколониализма и апартейда и държаща се на финансовия капитал на западния свят.
Днес представям израелската гледна точка на конфликта, изразена от журналиста Шерман във вестник «Аарец» и отразяваща, според него, фиаското на израелската външна политика.
За Шерман проблемът не е в границите на израелската държава, с окупираните Самария и Юдея или без тях, с ивицата Газа или без нея, а в отношението на арабите към еврейската държава. Това отношение е заложено още през 1964 година с приемането на Палестинската Харта, неотменена и до днес.
«Ситуацията в Палестина през 1947 година и образуването на държавата Израел се явява абсолютно незаконно, независимо от времето, декларацията на Балфур, британския мандат на Палестина и всичко, което се базира на тях е длъжно да се счита незаконно и недействително. Историческите и религиозните претенции на евреите за Палестина не съотвествуват на историческите факти и общоприетата концепция на държавен статус. Юдаизмът се явява религия, а не независима националност. Евреите не представляват единна нация, владееща територия, евреите са граждани на страните, в които са се родили./т.19 и 20/»
Тази Харта, подчертава Шерман, е написана много преди «окупацията» и «еврейските селища в Самария и Юдея» и дава светлина на отношението на арабите към Израел. Заради това създаването на палестинска държава и ликвидирането на селищата на окупираните територии не се явява решение на проблема, защото корена на злото е самото наличие на еврейска държава, даже и в минимални граници.
За да доказва своята гледна точка, Шерман използва само арабски източници. Сред историците и социолозите не съществува единно мнение за определяне на термините «нация», «народ», «национализъм». Съществуват само базови понятия, но колкото и различия да съществуват, учените са убедени, че «нация» представлява определен етнос, част от човешкото общество, стремящо се да получи политически суверенитет на определена територия, а «национализъм» - стремеж към определена етническа и религиозна независимост, също на определена територия.
Като разглежда историческите събития в региона, Шерман намира два фактора, които са в противоречие с с тези понятия. За палестинците, първо, отсъства явно изразена етническа група, стремяща се към политически суверенитет, и второ - отсъствие на територия, суверенно владение на която да изрази претенциите.
Палестинските лидери – пише Шерман – не веднаж и открито са заявявали, че палестинците не са отделен народ от арабския. На 17 март 1977 година главата на Политическото Бюро на ООП Фарик Кадуми в интервю пред «Newsweek” заявява: «Йорданците и палестинците се разглеждат от Организацията за освобождение на Палестина като единнен народ».

Това заявление по нищо не се различава от думите на бившия началник на военното крило на ООП Зухейра Мухсин – " Няма никакво различие между йорданци, ливанци, сирийци и палестинци. Всички са част от една /арабска / нация».
Кралят на Йордания Хусеин бе този човек, който призна, че създаването на понятието «палестински народ» не е повече от трик. На заседание на Арабската лига в Амман през 1978 година заявява: «Възникването на палестинската национална общност като народ стана отговор на претенциите, че Палестина принадлежи на евреите».
По този начин, подчертава Шерман, »палестинския народ е производна на политическа манипулация, насочена към еврейските претенции. С други думи, ако не е съществувал еврейски народ, с неговите стремежи, не би възникнал и палестинския народ». Палестинците признават, че не само не са отделен народ, но не се явяват политическа общност и затова неговите чаяния и искания са незаконни. Посоченият по -горе Мухсин признава: «Ние подкрепяме палестинската идентичност изключително по политически съображения, защото това е в интерес на арабите. Подчертаването на уникалната палестинска идентичност преследва изключително тактически цели. Създаването на палестинска държава е ново средство в борбата срещу Израел.»
В текущата версия на Палестинската Харта се казва: «Палестинският народ е част от арабската нация. Ние вярваме в арабското единство, но сме принудени да подчертаваме палестинската идентичност, за да способстваме за развитието на палестинското самосъзнание.» Sic!!!
Напомняме, че Палестинската Харта е приета през 1964 година, три години преди Израел да окупира Самария, Юдея и ивицата Газа. Така че, каква територия е определена за «палестински суверенитет»? 24 пункт от Хартата не казва конкретно за каква територия става дума, но се подчертава стремежа да се провъзгласи «национален суверенитет на територия на Западния бряг на Хашемиското кралство и Газа».
Но сега територията за Палестина се оказва под израелски контрол. Ако територии са под контрол на друга арабска държава, те автоматически представат да бъдат «палестински дом» и населението удивително губи «колективна историческа памет».
Трудно може да се намери по непреклонен и ярък привърженик на единната палестинска нация от Азми Башара, бивш депутат на израелския Кнесет, избягъл от Израел, след обвинение за сътрудничество с чужди секретни служби/ Хизбалла/ по време на втората Ливанска война през 2006 година. По време на предаване на Втори канал на израелската телевизия обаче изуми всички със следното изказване : «Аз не мисля, че съществува понятие палестински народ. По мое мнение не съществува палестински народ, той е измислен от колониалистите. Кога палестинците са съществували като отделна нация? От къде са дошли, действително от къде са дошли? И кога?»
Палестинците не само не разполагат с фундаментални компоненти, позволяващи да се наричат народ, но и демонстрират качества противиположни на това понятие. Защото техните усилия не са насочени към придобиване на национален суверенитет, а за отричане и лишаване от суверенитет друга нация.
В светлината на тези факти, израелтяните трябва да си зададат въпроса и на своите лидери, защо очевидни и неоспорими факти се игнорират при формирането на израелската дипломация? Защо Израел е безпомощен пред пропагандата на арабите? Защо неговите аргументи за беззъби, постоянно в отбрана и не се стреми да предяви лигитимни права - задава въпросите Мартин Шерман.
Аз ще добавя – Мартин Шерман прекалено повърхностно разглежда въпроси ,в които се преплитат история, политика, култура ,интереси на Великите сили и най -вече религията.Същият този Шерман през 2006 година предлагаше да не се разчита на "две държави за два народа" и предложи абсурден план за решаване на конфликта - поощряване на палестинците да емигрират в съседните арабски страни, с добавка материална компенсация, която ще струва 60 милиарда долара за 10 години.

Законът за еврейската държава няма смисъл

Израел е държава на еврейският народ. Законността на този статус е закрепен от решението на ООН, приел резолюция за създаването на еврейска и арабска държава на територията на подмандатна Палестина през 1947 година.
Този принцип лежи в основата на Декларацията за независимост, приета през май 1948 година и ред закони, постановления и държавни актове. Всички израелски правителства, леви или десни, са се опирали в политиката си на този принцип, въпреки липсата на Конституция.
Всеки, пристигнал в Израел за няколко часа се убеждава, че болшинството граждани на тази страна я считат за държава на еврейския народ. Това, че близо една трета са араби- палестинци не променя характера и.
Тогава защо депутатът Ави Дихтер / от партията Кадима/ внася законопроект за закон, гласящ : «Израел – национална държава на еврейският народ»?
В прембюлът на този закон се говори за необходимостта за приемането му, защото все повече от разни страни се разнасят призиви да се лиши еврейският народ от национален дом и да се преразгледа статуса на Израел в качеството му на еврейски.
Тези призиви наистина подлагат на съмнение легитимността на Израел, обаче няма нито една демократична държава или партия от свободния свят, които да правят такива опити. Призивите идват предимно от редица лидери на арабския свят, начело с Ахминаджад и редица леворадикални кръгове в редица западни университети/ между другото- болшинството от тези хора са евреи или бивши израелтяни!/.
Израелските прави предпочитат да не забелязват, че истинската заплаха за съществуването на еврейската държава се явява продължаването на израелския контрол над палестинските територии Самария и Юдея. Голямата част от депутатите на Кнесета и политически деятели, поддържащи законопроекта се обявяват срещу създаването на палестинска държава, редом с Израел, но това правят изключително от популистки съображения. Не отхвърлям и религиозните предпоставки за създаване на Велик Израел на двата бряга на реката Йордан.
Чст от израелските политици се страхуват от значително увеличаване на арабското население, което в бъдеще може да се окаже болшинство и да предприеме опити за промяна характера на държавата по демократичен път.
Този аргумент е абсурд: арабите могат да станат болшинство в тази държава, само ако Израел не се освободи от окупираните територии Самария и Юдея. Приемането на такъв закон ще има крайно негативни последствия. Като че ли израелтяните сами си създават проблеми, в това разкъсано от противоречия общество. Този закон, ако се приеме, ще усили чувството на отчуждение на арабското малцинство и ще нанесе поразии в взаимоотношенията на двата народа.

Триковете на Нетаниаху – 3

С идването на власт през 2009 година Бениамин Нетаниаху срещна нарастналите апетити на партньорите по коалиционното правителство. Но той не забрави уроците от миналите години – «всяка коалиция е на основата на източния пазар». Там се търгува всичко и до край, по всеки повод,всяка фракция в израелския Кнесет има своите електорални предпочитания, които в повечето случаи са в разрез с интересите на държавата. Главният принцип на този пазар е - при наличието на пари може да се изтъргува всяка стока.
Като усвои този постулат Нетаниаху стана най- щедрият министър председател. Създаде редица допълнителни министерства, не отговарящи за нищо, а и добави заместник- министри. В крайна сметка от 74 депутати на Кнесета, влизащи в коалицията, 30 са министри,9 заместник министри и 12 възглавяват различни комисии. Така бе в началото, по нататък всяка партия започна да претендира за допълнителен «бюджет» на своите министерства, включително прокарване в Кнесета електорални закони и секторални привилегии. За всичко това се искаше само едно – здрава коалиционна дисциплина.
В резултат Нетаниаху създаде здрава коалиция и очисти «подводните камъни»/бюджета/, заради който падаха предишните правителства. Прие се за първи път двугодишен бюджет, позволяваш да се избегне криза до края на 2012 година.
В началото на 2011 година, след кризата в партията «Авода», нейният лидер Ехуд Барак , останал в малцинство, обяви за излизането от партията и основаването на фракция «Ацмаут» с още 4 – ма членове на Кнесета. Нетаниаху, за да съхрани коалицията остави практически всички министерски постове, която партията имаше преди раздялата. Така се появиха 4 /!!!!/ нови министерски постове. От 5 депутата - четири нови министри!!
Благодарение на тази щедрост, коалицията от 66 депутати за момента е непотопяема. И въпреки, че имаше и други коалиционни сътресения, Нетаниаху с нови бюджетни потоци не позволи споровете да се превърнат в угроза за неговото управление. А и неговите партньори поддържаха този принцип – по добре «сита» коалиция, отколкото изпълнение на предизборните обещания. Не ще развалят коалицията, само искат «справедливо» отношение към електората.
Ето защо масовите протести през лятото с участието на хиляди угнетени срещу невероятната скъпотия, липсата на жилище, постоянното увеличение на различни данъци и такси не се отрази на коалиционната сплотенност.
Допълнително към новата икономическа стратегия/за мен тя липсва/, Нетаниаху добави и външнополитическа.Старае се да вместо дипломация да прави политика: политика, която не би била заплаха за неговата идеология и коалиция.
Единствената заплаха за режима на Нетаниаху е «мирният процес» с палестинците, углавното дело на партньора му Авигдор Либерман /министър на външните работи/,заради финансови измами и вътрешните неразбории в партията «ШАС».
Така че, кораба на Нетаниаху засега плува. Колко ще продължи това, даже и капитана Нетаниаху не знае, защото «айсбергите» в политическото море на Израел са много – палестинци, атомна заплаха от Иран, враждебното обкръжение, социални протести, религиозно противопоставяне.
Още за Нетаниаху:
http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2010/03/2.html

http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2010/03/blog-post_14.html