Палестина след края на британският мандат не е имала автономен политически статус, нито в Израел, нито в Египет,нито в Йордания. Провъзгласяването на държавата Палестина се обявява на 15 ноември 1988 година на 19 конгрес на Палестинския Национален Съвет в Алжир. Приети са два документа; Декларация за независимост и държавно възвание. И двата документа са публикувани до началото на каквито и да било преговори, до признаването на ООП за законен представител на палестинския народ или до началото на строителството на институти на властта на палестинската държава. Текстовете на двата документа изглеждат по- скоро като устав на нова идеологическа платформа, отколкото държавни документи.
През 1988 година Палестинският национален съвет не апелира за границите от 1967 година, а към резолюция 181 от 29 ноември 1947 година на ООН за разделянето на Палестина на две държави. По такъв начин палестинците претендират не само за Западния бряг , но и за една трета от израелска територия в пределите на "зелената линия", включително и Яфо в центъра на Израел, Акко на север , Ашкелон и Беер Шева на юг.
Никакво заявление за раздялата или притежаването на Йерусалим не се споменава, а сега се иска Източен Йерусалим за столица на бъдещата държава. Едно решение , прието на 3000 км в Алжир, не задължава Израел, който по това време контролира всички територии, да вземе под внимание резолюция на организация, считана за терористическа и подлежаща на бойкот.
Всичко това не пречи на 80 / !/ държави да признаят независимостта на едно образование, която не съществува, при това 26 страни го правят за по- малко от денонощие - Алжир, Мавритания, Ирак, Кувейт, Мароко, Мали, Тунис, Турция и други. Съветският Съюз, Чехословакия и ГДР признават държавата Палестина след три дни. Сега няма СССР, единна Чехословакия, не сьществува ГДР, няма и Палестина. Този фестивал на признание нищо не измени. Палестинците на Западния бряг и сектора Газа продължават да живеят под израелска власт, а предназначената за палестинска държава земя се оказва част от Израел.
По късно, в края на 1992 година, след идването на власт правителството на лявата Трудовата партия и блог "МЕРЕЦ" започват двустранни преговори, известни като "процес Осло." Предвижда се преговорите за окончателното регулиране на конфликта и създаването на палестинска държава да започнат не по- късно от 4 май 1997 година и да завършат за две години. Това не се случва.
След провала на преговорите от Осло идва ред на плана Тенет, комисията Митчел, "Пътна карта", "Женевска инициатива", преговорите в Анаполис, тайните срещи и разговори между Ехуд Олмерт и Махмуд Абас, временното замразяване на строителството в Самария и Йорданската долина за 9 месеца - всичко това е за да се предвижи мирния процес. От 1995 до 2005 година суверенитета на Палестина не признава нито една страна, а от 2005 до 2009 година само 4 - Парагвай, Кот д'Ивоар, Коста Рика и Черна Гора.
Но в 2010 година ситуацията с преговорите съществено се променя. Махмуд Абас неправилно разчита готовността на Нетанияху за някакви отстъпки от една страна и от друга желанието на САЩ на всяка цена да бъдат съдружници в процеса доведе до срив на разговорите. Този очакван край се оказа достатъчен за редица латиноамерикански страни да признаят независимостта на Палестина.Когато на 28 април 2009 година Венецуела призна Палестина, никой не придаде голямо значение на този акт. Не обърнаха внимание и на 14 юли 2009 година, когато същото направи Доминиканската република.
Но положението коренно се промени през декември, когато Аржентина и Бразилия отправиха писма до Махмуд Абас и признаха Палестина свободна и независима в границите от 1967 година. Техният пример бе последван от Уругвай, Боливия, Еквадор, Чили и Гвиана.Изненадващо към групата се присъедини и Кипър!
С признанието на палестинската държава от латиноамериканските страни няма да се свърши- Норвегия издигна представителството на палестинската автономия до ранг на посолство.Не трябва да се съмняваме, че признанието от редица европейски страни е само въпрос на време. Горепосочените страни признават новата държава в противоречие с установеното от "Пътната карта" създаване на държава само и след мирни преговори. Всичко е вярно, но срока на тази "Пътна карта" завърши през 2005 година. Преговори, съгласно договора "Газа- Йерихон" бяха длъжни да завършат до май 1999 година и макар че се правят опити да се продължат, Израел няма какво особенно да предяви на международната общност.
И тук възниква нова ситуация- ще бъде призната държава, която не контролира своята територия/ 60 % от Западния бряг се намира под контрола на Израел и още 22 % контролирана от палестинците, но те имат само граждански пълномощия/, няма валута и икономическа система.Съгласно изследвания на израелски финансисти 60 % от бюджета на автономията са чуждестранни вливания.Управляващият в Газа ХАМАС няма никакво отношение към структурите на автономията. На Западния бряг едно правителство начело с Файяд, в Газа -друго начело с Исмаил Хания, няма никакво взаимодействие.Като отчитаме, че пълномощията на Махмуд Абас като глава на автономията изтекоха през януари 2009 година, а срока на законодателния съвет завърши през януари тази година, става дума за несъстояла се държава, нямаща легитимни органи на властта и управлението.
Неизбежното признаване на държавата Палестина ще стане абсурд на международната система на правото. Както нереализираното решение на Генералната Асамблея на ООН за раздялата на две държави от 1947 година, така и сега признаването на Палестина не ще способства за решаване на конфликта.Израел ще игнорира това признаване, ще игнорира и решението на Международния съд за демонтиране на стената за безопасност и множеството резолюции на ООН, които с изключение на Съвета за безопасност нямат в международното право задължаваща сила.В крайна сметка ще се премине още един отрязък от пътя,който не води до никъде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар