Грингич и «измисления народ»

В своят опит да угоди на американските евреи и бъдещите избиратели Нюйт Грингич се изтърва да нарече палестинците «измислен народ».
«Просто те са араби и никога преди 1948 година не са съществували като народ, те са част от арабската нация и нищо повече от това. Ако искаха да живеят нормално и в мир, отдавна биха си намерили място в различните арабски страни».
Грингич не е първият от американските политици, които използуват Израел и еврейството за привличане на гласове и долари за предизборните си кампании. И докато мисля, че американските евреи и останалите граждани са достатъчно умни за да видят невежеството и простотията на Грингич, не преставам да се удивлявам на расисткото изказване.
Забравя Грингич,че неговите прадеди също са пристигнали от не знам къде, че неговата държава е на малко повече от 200 години, че с огън и меч си поправяха пътя на запад, заграбваха земите на индианците, затваряха ги в резервати.А Ку Клукс Клан, а търговията с роби??
Забравя Грингич, че докато бе жив Арафат, няколко пъти се натискаше плътно до него,за да припознаят като политик.
Единственият отговор на израелско - арабския конфликт е да се елиминират не само фанатици и екстремисти от двете страни, но и невежи и измислени политици от сорта на Грингич. В случая «измисления човек» е самият Грингич – фалшив и неискрен политик, претендент за президент на великите САЩ.

Религиозният фундаментализъм ще погуби Израел

Девет месеца след арабските въстания, картината е повече от ясна – победа с нокаут за Аллах! Пропаднаха либерали и интелектуалци, изчезнаха всички, които обещаваха свобода, равенство и братство, а на хоризонта не се виждат нови Махатма Ганди, Мартин Лутер Кинг, Вацлав Хавел. Арабската революция от 2011 година е революция религиозна. Сега на мястото на корумпираните диктатори с военна сила идва исляма.

Но Аллах не е самотен. По днешните земи се връща и Бог Саваот, бог на израелското войнство, връща се с религиозните си бойци, отказващи да слушат женски гласове от военните ансамбли, да поглеждат към рекламни плакати с разголени девици, заедно с разделението на мъже и жени на публични места.

Юдейските религиозни фанатици започнаха фронтална атака против всичко светско, против сексуалните малцинства и правата на човека. Водят война срещу Върховния Съд на Израел, против светската преса, против откритото демократично общество.
Свидетели сме на арогантна расистка агресия срещу арабското население на Израел, ненавист против светските израелтяни, липсата на свобода за еврейските жени – това ще превърне Израел в клерикална държава. Във времето, когато светските ръководители на държавата преценяват възможностите за противопоставяне на ислямски Иран с неговите ядрени амбиции, в страната укрепват силите , стремящи се да превърнат Израел в подобие на държавата на аятоласите. Това, което правят «братя- мюсюлмани» в Египет, Тунис, Либия, Сирия, «братята – юдеи» планират да извършат в еврейската държава. Както под натиска на исляма се руши арабския светски свят, така сериозно се пропуква еврейския секуляризъм.
Аналогията не е достатъчно точна – в Израел става дума за малцинство. Еврейският религиозен фундаменатализъм все още се намира на края на властта. В арабските страни, и в Израел не стана истинско отделяне на религията от държавата и затова, както в арабската идентичност, така и в еврейската идентичност религиозния елемент остава основен.
В това е причината – когато се руши арабският национализъм и светска държава естествена реакция е триумфалното завръщане на Аллах, когато се руши еврейската демокрация се завръща Саваот! И араби, и евреи се връщат в мрачното минало.

Религиозните партии в Израел всячески се опитват да наложат свои закони в обществото. Ето примери:
-разделно пътуване о обществения транспорт: мъжете отпред, жените отзад,
-движение на мъже и жени по различни тротоари,
-закриване всякакъв бизнес в събота,
-забрана на граждански бракове,
-в армията религиозните не могат да слушат женски гласове от военните ансамбли,
-претенции на равините към военната униформа на девойките,
-жена – офицер не може да инструктира войници, носещи кипа и много много други!

В автобус 292 от Бней Брак за Амишав към мене се приближи млад религиозен младеж в черно и ме помоли да му отстъпя моето место в замяна на неговото. "Аз не мога да седя до жена, забранено ми е." "Ако на теб е забранено, същото важи и за мен. Не ме питате дали и аз не извършвам грях? " Младежът, озадачен се запъти към други места, за да намери отговор на своя въпрос.
До преди десетина години не съществуваше такъв проблем, или аз не му обръщах внимание. Учудваха ме странностите в поведението на ултрарелигиозните люде, еднакво облечени в черни дрехи и шапки, заучени фрази от религиозните книги, сведените очи на жените, строгото спазване на светостта на съботата и кашерната храна, липсата на обществен транспорт в събота под тяхно давление, но уважавах техния избор. Щом са решили да живеят така, моля! Само да не ми пречат да живея така, като намеря за добре.
Така че,единственият способ Израел да преодолее мощната религиозна вълна е да и противопостави съвременна просветена светска държава. Държава, освободена от религията. Троянският кон в израелското общество не са левите сили, а религиозният фундаментализъм. За да не потъне в близкоизточният мрак, Израел трябва да се обърне към базовите идеали – демокрация и прогрес. Не дай Боже, старанията на равините да превърнат Израел в аналог на «стражите на ислямската революция».

Палестинци – общност, нация, народ?

И арабите , и евреите се надпреварват да отричат съществуването на другия народ, не признават един друг държавност, не спират да подклаждат и без това незагасения огън на Близкия Изток.
За евреите «палестински народ» и «палестинска държава» се създават е единствената цел – разрушаване на държавата Израел.
За арабите Израел е незаконно създадена държава на палестинска земя, държава, сравнявана с неоколониализма и апартейда и държаща се на финансовия капитал на западния свят.
Днес представям израелската гледна точка на конфликта, изразена от журналиста Шерман във вестник «Аарец» и отразяваща, според него, фиаското на израелската външна политика.
За Шерман проблемът не е в границите на израелската държава, с окупираните Самария и Юдея или без тях, с ивицата Газа или без нея, а в отношението на арабите към еврейската държава. Това отношение е заложено още през 1964 година с приемането на Палестинската Харта, неотменена и до днес.
«Ситуацията в Палестина през 1947 година и образуването на държавата Израел се явява абсолютно незаконно, независимо от времето, декларацията на Балфур, британския мандат на Палестина и всичко, което се базира на тях е длъжно да се счита незаконно и недействително. Историческите и религиозните претенции на евреите за Палестина не съотвествуват на историческите факти и общоприетата концепция на държавен статус. Юдаизмът се явява религия, а не независима националност. Евреите не представляват единна нация, владееща територия, евреите са граждани на страните, в които са се родили./т.19 и 20/»
Тази Харта, подчертава Шерман, е написана много преди «окупацията» и «еврейските селища в Самария и Юдея» и дава светлина на отношението на арабите към Израел. Заради това създаването на палестинска държава и ликвидирането на селищата на окупираните територии не се явява решение на проблема, защото корена на злото е самото наличие на еврейска държава, даже и в минимални граници.
За да доказва своята гледна точка, Шерман използва само арабски източници. Сред историците и социолозите не съществува единно мнение за определяне на термините «нация», «народ», «национализъм». Съществуват само базови понятия, но колкото и различия да съществуват, учените са убедени, че «нация» представлява определен етнос, част от човешкото общество, стремящо се да получи политически суверенитет на определена територия, а «национализъм» - стремеж към определена етническа и религиозна независимост, също на определена територия.
Като разглежда историческите събития в региона, Шерман намира два фактора, които са в противоречие с с тези понятия. За палестинците, първо, отсъства явно изразена етническа група, стремяща се към политически суверенитет, и второ - отсъствие на територия, суверенно владение на която да изрази претенциите.
Палестинските лидери – пише Шерман – не веднаж и открито са заявявали, че палестинците не са отделен народ от арабския. На 17 март 1977 година главата на Политическото Бюро на ООП Фарик Кадуми в интервю пред «Newsweek” заявява: «Йорданците и палестинците се разглеждат от Организацията за освобождение на Палестина като единнен народ».

Това заявление по нищо не се различава от думите на бившия началник на военното крило на ООП Зухейра Мухсин – " Няма никакво различие между йорданци, ливанци, сирийци и палестинци. Всички са част от една /арабска / нация».
Кралят на Йордания Хусеин бе този човек, който призна, че създаването на понятието «палестински народ» не е повече от трик. На заседание на Арабската лига в Амман през 1978 година заявява: «Възникването на палестинската национална общност като народ стана отговор на претенциите, че Палестина принадлежи на евреите».
По този начин, подчертава Шерман, »палестинския народ е производна на политическа манипулация, насочена към еврейските претенции. С други думи, ако не е съществувал еврейски народ, с неговите стремежи, не би възникнал и палестинския народ». Палестинците признават, че не само не са отделен народ, но не се явяват политическа общност и затова неговите чаяния и искания са незаконни. Посоченият по -горе Мухсин признава: «Ние подкрепяме палестинската идентичност изключително по политически съображения, защото това е в интерес на арабите. Подчертаването на уникалната палестинска идентичност преследва изключително тактически цели. Създаването на палестинска държава е ново средство в борбата срещу Израел.»
В текущата версия на Палестинската Харта се казва: «Палестинският народ е част от арабската нация. Ние вярваме в арабското единство, но сме принудени да подчертаваме палестинската идентичност, за да способстваме за развитието на палестинското самосъзнание.» Sic!!!
Напомняме, че Палестинската Харта е приета през 1964 година, три години преди Израел да окупира Самария, Юдея и ивицата Газа. Така че, каква територия е определена за «палестински суверенитет»? 24 пункт от Хартата не казва конкретно за каква територия става дума, но се подчертава стремежа да се провъзгласи «национален суверенитет на територия на Западния бряг на Хашемиското кралство и Газа».
Но сега територията за Палестина се оказва под израелски контрол. Ако територии са под контрол на друга арабска държава, те автоматически представат да бъдат «палестински дом» и населението удивително губи «колективна историческа памет».
Трудно може да се намери по непреклонен и ярък привърженик на единната палестинска нация от Азми Башара, бивш депутат на израелския Кнесет, избягъл от Израел, след обвинение за сътрудничество с чужди секретни служби/ Хизбалла/ по време на втората Ливанска война през 2006 година. По време на предаване на Втори канал на израелската телевизия обаче изуми всички със следното изказване : «Аз не мисля, че съществува понятие палестински народ. По мое мнение не съществува палестински народ, той е измислен от колониалистите. Кога палестинците са съществували като отделна нация? От къде са дошли, действително от къде са дошли? И кога?»
Палестинците не само не разполагат с фундаментални компоненти, позволяващи да се наричат народ, но и демонстрират качества противиположни на това понятие. Защото техните усилия не са насочени към придобиване на национален суверенитет, а за отричане и лишаване от суверенитет друга нация.
В светлината на тези факти, израелтяните трябва да си зададат въпроса и на своите лидери, защо очевидни и неоспорими факти се игнорират при формирането на израелската дипломация? Защо Израел е безпомощен пред пропагандата на арабите? Защо неговите аргументи за беззъби, постоянно в отбрана и не се стреми да предяви лигитимни права - задава въпросите Мартин Шерман.
Аз ще добавя – Мартин Шерман прекалено повърхностно разглежда въпроси ,в които се преплитат история, политика, култура ,интереси на Великите сили и най -вече религията.Същият този Шерман през 2006 година предлагаше да не се разчита на "две държави за два народа" и предложи абсурден план за решаване на конфликта - поощряване на палестинците да емигрират в съседните арабски страни, с добавка материална компенсация, която ще струва 60 милиарда долара за 10 години.

Законът за еврейската държава няма смисъл

Израел е държава на еврейският народ. Законността на този статус е закрепен от решението на ООН, приел резолюция за създаването на еврейска и арабска държава на територията на подмандатна Палестина през 1947 година.
Този принцип лежи в основата на Декларацията за независимост, приета през май 1948 година и ред закони, постановления и държавни актове. Всички израелски правителства, леви или десни, са се опирали в политиката си на този принцип, въпреки липсата на Конституция.
Всеки, пристигнал в Израел за няколко часа се убеждава, че болшинството граждани на тази страна я считат за държава на еврейския народ. Това, че близо една трета са араби- палестинци не променя характера и.
Тогава защо депутатът Ави Дихтер / от партията Кадима/ внася законопроект за закон, гласящ : «Израел – национална държава на еврейският народ»?
В прембюлът на този закон се говори за необходимостта за приемането му, защото все повече от разни страни се разнасят призиви да се лиши еврейският народ от национален дом и да се преразгледа статуса на Израел в качеството му на еврейски.
Тези призиви наистина подлагат на съмнение легитимността на Израел, обаче няма нито една демократична държава или партия от свободния свят, които да правят такива опити. Призивите идват предимно от редица лидери на арабския свят, начело с Ахминаджад и редица леворадикални кръгове в редица западни университети/ между другото- болшинството от тези хора са евреи или бивши израелтяни!/.
Израелските прави предпочитат да не забелязват, че истинската заплаха за съществуването на еврейската държава се явява продължаването на израелския контрол над палестинските територии Самария и Юдея. Голямата част от депутатите на Кнесета и политически деятели, поддържащи законопроекта се обявяват срещу създаването на палестинска държава, редом с Израел, но това правят изключително от популистки съображения. Не отхвърлям и религиозните предпоставки за създаване на Велик Израел на двата бряга на реката Йордан.
Чст от израелските политици се страхуват от значително увеличаване на арабското население, което в бъдеще може да се окаже болшинство и да предприеме опити за промяна характера на държавата по демократичен път.
Този аргумент е абсурд: арабите могат да станат болшинство в тази държава, само ако Израел не се освободи от окупираните територии Самария и Юдея. Приемането на такъв закон ще има крайно негативни последствия. Като че ли израелтяните сами си създават проблеми, в това разкъсано от противоречия общество. Този закон, ако се приеме, ще усили чувството на отчуждение на арабското малцинство и ще нанесе поразии в взаимоотношенията на двата народа.

Триковете на Нетаниаху – 3

С идването на власт през 2009 година Бениамин Нетаниаху срещна нарастналите апетити на партньорите по коалиционното правителство. Но той не забрави уроците от миналите години – «всяка коалиция е на основата на източния пазар». Там се търгува всичко и до край, по всеки повод,всяка фракция в израелския Кнесет има своите електорални предпочитания, които в повечето случаи са в разрез с интересите на държавата. Главният принцип на този пазар е - при наличието на пари може да се изтъргува всяка стока.
Като усвои този постулат Нетаниаху стана най- щедрият министър председател. Създаде редица допълнителни министерства, не отговарящи за нищо, а и добави заместник- министри. В крайна сметка от 74 депутати на Кнесета, влизащи в коалицията, 30 са министри,9 заместник министри и 12 възглавяват различни комисии. Така бе в началото, по нататък всяка партия започна да претендира за допълнителен «бюджет» на своите министерства, включително прокарване в Кнесета електорални закони и секторални привилегии. За всичко това се искаше само едно – здрава коалиционна дисциплина.
В резултат Нетаниаху създаде здрава коалиция и очисти «подводните камъни»/бюджета/, заради който падаха предишните правителства. Прие се за първи път двугодишен бюджет, позволяваш да се избегне криза до края на 2012 година.
В началото на 2011 година, след кризата в партията «Авода», нейният лидер Ехуд Барак , останал в малцинство, обяви за излизането от партията и основаването на фракция «Ацмаут» с още 4 – ма членове на Кнесета. Нетаниаху, за да съхрани коалицията остави практически всички министерски постове, която партията имаше преди раздялата. Така се появиха 4 /!!!!/ нови министерски постове. От 5 депутата - четири нови министри!!
Благодарение на тази щедрост, коалицията от 66 депутати за момента е непотопяема. И въпреки, че имаше и други коалиционни сътресения, Нетаниаху с нови бюджетни потоци не позволи споровете да се превърнат в угроза за неговото управление. А и неговите партньори поддържаха този принцип – по добре «сита» коалиция, отколкото изпълнение на предизборните обещания. Не ще развалят коалицията, само искат «справедливо» отношение към електората.
Ето защо масовите протести през лятото с участието на хиляди угнетени срещу невероятната скъпотия, липсата на жилище, постоянното увеличение на различни данъци и такси не се отрази на коалиционната сплотенност.
Допълнително към новата икономическа стратегия/за мен тя липсва/, Нетаниаху добави и външнополитическа.Старае се да вместо дипломация да прави политика: политика, която не би била заплаха за неговата идеология и коалиция.
Единствената заплаха за режима на Нетаниаху е «мирният процес» с палестинците, углавното дело на партньора му Авигдор Либерман /министър на външните работи/,заради финансови измами и вътрешните неразбории в партията «ШАС».
Така че, кораба на Нетаниаху засега плува. Колко ще продължи това, даже и капитана Нетаниаху не знае, защото «айсбергите» в политическото море на Израел са много – палестинци, атомна заплаха от Иран, враждебното обкръжение, социални протести, религиозно противопоставяне.
Още за Нетаниаху:
http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2010/03/2.html

http://articlesaboutisrael.blogspot.com/2010/03/blog-post_14.html

Трябва ли евреите да се защитават?

«Повече от 3 милиона палестинци и 400,000 евреи, живеят в в райони, окупирани от Израел след войната през 1967 година и в същото време тези две групи се ръководят от две различни правови системи. Палестинците нямат гражданство и са лишени от много граждански права».
Така пише Гордон в «Лос Анджелос таймс» през 2009 година. И този цитат е типичен пример за риториката, която доминира в обществената дискусия за израелскопалестинския конфликт. И за съжаление тази риторика се поддържа от всички средства за масова информация и академични кръгове не само по света, но и в Израел. И този режим на риторика, повече или помалко се заключава в делегитиматизация на правата на евреите да имат своя страна и да живеят на земята, с която са свързани от хилядолетия.
Каквито и да било мерки за защита на евреите се окачествяват като «подстрекателски, съдържащи расизъм», »непропорционално използване на военна сила», и даже «военни престъпления срещу човечеството».
• Няма значение, ако тези мерки са административни или операция за обезспечаване на безопасността, защитни реакции или изпреварващи операции, наказателни или превантивни удари срещу терористични организации.
• Няма значение, дали това са поставени бариери на главните пътища за блокиране нахлуването на терористи, пренасянето на оръжие, превантивни арести за предотвратяване на смъртоносни намерения, военни операции за спиране на непрекъснатия обстрел на мирни селища и граждани.
• Няма значение, дали Израел прави блокада , за да попречи доставката на оръжие за исламистите в ивицата Газа или израелските командоси използват смъртоносна сила срещу бясната тълпа, линчуващи мирни граждани.
Всички тези мерки за изпреварване, предотвратяване и защита, според критикуващите Израел са израз на териториална алчност, дискриминация и расизъм. Наистина , част от недоброжелателите на Израел признават правото на евреите да се защитават, но това не трябва да се прави с «тежка ръка» и да не се налагат колективни наказания.
• Без терористичните актове в пицерията «Сбарро» в Йерусалим, Дизенгов –център в Тел Авив, на пасхалната вечеря в «Хотел Парк» в Нетания с повече от 100 убити и ранени, нямаше да има антитерористична операция в Дженин през 2002 година.
• Без ракетните обстрели на еврейски селища близо да ивицата Газа не би имало военна операция през 2009 година.
• Ако не се пренасяха взривни материали от бременни палестинки или автомобили на «Бърза помощ» не би имало блокпостове и проверяващи пунктове по шосетата.
• Ако палестинските терористи не обстрелваха преминаващи близо до техните селища израелски автомобили, нямаше да има необходимост от ограничаване придвижването на палестинците по някои от пътищата.
Думата «окупация» е вярна, но тази окупация защитава израелските граждани и военни лица и всеки път когато Израел показва добра воля се натъква на яростно съпротивление. Така беше от 1993 до 1996 година, когато съглашението от Осло доведе до вълна от съпротива , с участието на самоубийци. Така бе през 2000 година, когато тогавашният министър председател Ехуд Барак предложи радикални отстъпки на палестинската автономия, но се разля вълна от терор. Продължението на Ариел Шарон, с изтеглянето на всичките израелски селища от ивицата Газа и военните подразделения пък донесе непрекъснат ракетен обстрел на редица селища.

Единствена причина за това състояние е липсата на ясна и последователна политика на Израел, който не знаеше какво да предприеме след войната през 1967 година и как да се отнася към арабското население. Сегашните граници са резултат от война, случайни. Самария и Юдея не бяха анексирани, а просто окупирани, арабите- палестинци не получиха гражданство. Светкавичната победа през 1967 доведе израелтяните до мисълта, че палестинците сами ще напуснат и ще се отправят по следите на техните сънародници, които напуснаха родните места по време на военните действия през 1948 година по посока на Ливан, Сирия,Йордания, Египет.
Но това не се случи.

Какво прати Ясер Арафат в гроба?

В израелските средства за масова информация постоянно се промъкват журналистически разследвания за смъртта на лидера на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат през 2004 година. Сега бе ред на началникът на канцеларията на министър председателя Ариел Шарон Дов Вайсглас да даде интервю , в който се опитва да разсее слуховете за заговор, конспирация с участието на израелските тайни служби. Според него обясненията за наличието на заговор за ликвидирането на Ясер Арафат се крият в медицински причини. Едното от тях е , че Арафат е бил хомосексуалист и е починал от СПИН, по късно палестинските медии на основата на неясното медицинско освиделствуване предположиха хранително отравяне с участието на израелските тайни служби.
Косвените факти за такова предположение бяха два – Ариел Шарон люто ненавижда Арафат и не се изключва възможността да се подготвя неговото ликвидиране и втория – изтърваната реплика от военният министър по това време Шаул Мофаз на пресконференция при включени микрофони: «Време е да се отървем от него».
Теорията за заговор се поддържа упорито от журналиста Ури Дан, който предполага, че ликвидирането на Арафат е по нареждане на министър председателя. В поддръжка на своята теория, той цитира неуспешният опит за ликвидация на главатаря от ХАМАС Халед Машал в Дамаск. Тогава агенти на МОСАД успяват да влязат в Йордания и на улицата в столицата Аман впръскват отрова в ухото на Машал, той се срива на улицата. Доставен в болницата е спасен от лекар, специално докаран от Израел, с антиотрова, като извинение на Израел за досадната грешка на израелските тайни служби.
През далечната 1978 година израелтяните изпращат отровни шоколадови бонбони на доктор Вади Адад, лидер на една от фракциите на Националния фронт за освобождение на Палестина, отговорна за отвличане на самолет на Air France. Адад развива левкемия и почива в Източен Берлин. И до ден днешен не е ясно дали смъртта е резултат от левкемията или отравяне.
«Вярно е, че Шарон презираше Арафат» – подчертава Вайсглас в интервюто. «Той го считаше за голям враг на Израел и пречка за установяване на мира. Но въпреки това, Шарон никога не се занимаваше с възможността за ликвидирането на Арафат. Колкото до изтърваната реплика на Мофаз, Шарон просто я пренебрегна.»
«Политическата смърт на Арафат настъпи – обяснява Вайсглас – през юнуари 2002 година, когато стана ясно, че той е точно свързан с опитите за нелегално внасяне на оръжие в ивицата Газа от Иран. Като резултат от тези опити американците повече не му се доверяваха и го изолираха политически. Президентът Буш представи нов план за регулиране на конфликта под названието «Пътна Карта», в който открито се оспорваше върховенството на Арафат в автономията и търсенето на нови лица в палестинската политика.. От своя страна израелтяните го изолираха в няколко стаи в Рамалла и не му позволяваха да пътува в автономията и сектора Газа.»
През октомври 2004 годдина Хавиер Солана, външен министър на Европейския съюз посети Израел и автономията и се застъпи за отслабване на блокадата на Арафат, за да има възможност да се лекува, но израелските служби се противиха с подозрението, че Арафат бързо ще се поправи и ще започне пътувания по света, за да мобилизира общественото мнение срещу Израел.
Вайсглас разкри и друга тайна, свързана с предложението на силовите структури за нахлуване в Рамалла, арестуване на Арафат и приближените му , качването им на самолет, без право на връщане в автономията, така като изселиха Арафат и бандите му от Ливан. Но и в този случай Шарон не се реши, а позволи да се осигури транспорт за лечението на Арафат в Париж. Той се страхуваше, че една смърт на Арафат в обсадената Рамалла ще нанесе непоправими дипломатически щети на Израел, защото не е позволил медицинско лечение на водача на палестинската автономия.
Ясер Арафат е транспортиран с военен самолет до Париж, като в началото бе съобщено за подобряване на състоянието му, но след две седмици се влошава и почива. Френското правителство публикува неясно съобщение, от което не се разбра истинската причина за смъртта, което и досега подкладва слухове за предизвикана смърт. Дори и днес лекарите от болницата в Париж отказват коментари и не повдигат завесата на тайствената смърт.
Според източници, запознати отчасти със симптомите на болеста, Ясер Арафат е починал от левкемия, която се влошила следствие мадицинска грешка или небрежност на лекуващия екип.
Но преди няколко месеца комисия на палестинската автономия публикува съобщение, според което Махмуд Дахлан, ръководител на една от силовите структури на автономията, е участник в заговора за отравянето на Арафат. Заради това и вследствие противопоставяне на Махмуд Абас, бе отстранен от заеманата длъжност и забягна в Йордания.
Чужди информационни източници постоянно изтъкват , че там, където е замесен Израел постоянно съществува възможност за наличието на конспирация, така че още дълго време няма да научим истината на смъртта на символа на палестинската революция. МОСАД никога няма да признае вина/ ако има/, остава надеждата на талантливи журналисти и политически изследователи.