ПАЛЕСТИНСКА ДЪРЖАВА - ЙОРДАНИЯ ?

Засега всички опити за възобновяване на мирните преговори между Израел и Палестинската автономия са обречени на провал.  Опитите за признаване на палестинската автономия за независима държава в ООН също не дадоха резултати.  Двадесет години  са загубени и не се реализира принципа- "две държави за два народа".
Често си задавам въпроса - защо не може да се реализира принцип, който на пръв поглед изглежда най разумен и справедлив? Палестинците обвиняват израелтяните в нежелание да съществува палестинска държава, а израелтяните си спомнят 2000 година в Кемп Дейвид, когато тогавашния председател на автономията Ясер Арафат не прие "щедрото предложение" на Ехуд Барак. При това и двете страни потвърждават своята привързаност към този курс, но имат абсолютни различни представи каква ще бъде новата, независима държава.
Първо- различие по въпроса за границите.  За палестинците са принципно важни границите от 1967 година ,  а израелтяните изграждат "стена на безопасност" по " Зелената линия " на прекратяване на огъня.  По думите на сегашният министър- председател Нетаниаху, връщането към границите от 1967 година е неприемливо; т.е " небезопасно". Основно място в нежеланието на израелтяните са и 144 селища с 300,000 еврейски заселници на палестински земи на Западния бряг на реката Йордан. За напускането на тези селища и връщането израелските заселници в границите от 1967 година ще са необходими огромни финансови средства / по думите на Гиора Айленд - 30 милиарда долара !!/
Да върне еврейските заселници на териториятя ня Израел не ще се наеме нито един политик, бил той ляв или десен, защото ще постави кръст на политическата си кариера. Израелската общественост не ще му прости такава смела постъпка, защото връщането в гранците от 1967 година ще означава предаването на палестинците Източен Йерусалим, а закона на израелският Кнесет от 1980 година гласи : " Йерусалим, единен и неделим се явява столица на еврейската държава".
Второ- даже в случай на създаване на "независима палестинска държава", палестинците нямат намерение да предоставят гражданство на бежанците, желаещи да се завърнат по домовете, които сега се намират на територията на Израел, нито на милион и половина израелски араби, които пък не искат да напускат еврейската държава. Израел не иска бежанците да се завърнат на неговата територия и трябва да си търсят място в новата палестинска държава.
Трето - израелтяните са опасяват за безопасността на държавата. Страхуват се , че на власт в новата палестинска държава ще дойдат на власт ислямски радикални сили и сочат за пример сектора Газа, който след напускането на израелската армия се превърна в ислямски анклав. А изборите в автономията през 2007 година показаха, че не ФАТАХ, а ХАМАС се ползва от подръжката на голямата част от населението.
Така се създаде парадоксалната ситуация - от една страна съществува процес на разделянето на  двата народа, от друга - всеки нов раунд на преговори показва невъзможност за компромис.
В тези условия редица десни израелски политици активно пропагандират алтернативата - " йордански вариант " за решаване на конфликта. "Йорданският вариант" се явява част от от по- широк, връщане към ситуацията от 1967 година- сектора Газа под контрол на Египет, а Западния бряг на реката Йордан под контрола на Йордания. Обединението на сектора Газа с Египет е малко вероятно, защото те искат палестинско правителство в сектора, а Йордания провеждаше друга политика на Западния бряг. Затова този вариант се свежда до "йорданския вариант" , основан на постулата, повтарян многократно от йорданските крале - " Йордания- това е Палестина".
В началото на конфликтът крал Абдалла и неговия син Хусейн предлагаха решение на палестинския проблем по пътя на разширяване на територията на Йордания. Но след "Черният септември" от 1970 година Хусейн се отказа от всякакви претенции за Западния бряг, с изключение на опека над ислямските светини в Йерусалим. Възможен бе вариант за федерация или конфедерация. Съвсем друга е формулата на членът на израелския Кнесета Арие Елдад, който счита Йордания за палестинска държава и йорданците трябва да признаят това открито. 70 % от населението на Йордания са с палестински корени и според Елдад трябва да се предостави гражданство на всички палестинци от двата бряга на реката.
Йорданските крале са считали йорданците и палестинците един народ, а Западния и Източния брегове на Йордан за едно отечество, което исторически е вярно. Йорданските и палестинските араби, а също така сирийски и ливански са един народ, много векове живеещи в тази географска област - "Велика Сирия". Фактическото им разделяне започва през първата половина на 20 век с въвеждането на мандати от ООН- Франция получава Сирия и Ливан, Палестина и днешна Йордания преминават към Великобритания.
С пристигането на евреи, в съответствие декларацията на лорд Балфур започва и конфликта. За днешна Йордания това не се отнася и англичаните я отдават на Абдалла от династията на Хашемитите, обещана им от британския външен министър Мак Махон още през 1915 година. През 1946 година е създадено Йорданското Хашемитско Кралство и от този момент започва формирането на отделни палестински и йордански идентичности.
За обособяването на палестинците спомагат усилията на йерусалимският муфтия Ал Хусейни, поставил си за цел да създаде отделна палестинска държава. Окончателният разкол настъпва с основаването на Организацията за освобождение на Палестина и официалното и признаване на единствен представител на палестинския народ. Самата Йордания признава палестинците за народ чак през 1988 година. До този момент йорданците са забранявали да се използува термина "палестинци" в официалните документи, като са считали палестинци и йорданци за един народ.
Трябва да се знае, че именно Йордания осъществява административни функции от 1950 до 1967 година на Западния бряг, като част от Кралството на Хашемитите. След войната Израел окупира тези земи, но правната и административна връзка с Йордания се съхранява чак до 1988 година. Съществува единнен парламент, действува йорданското законодателство, краля назначаваше чиновници и плащаше заплати.
Този опит за съвместно съществуване е още един важен аргумент в полза на "йорданския вариант" според израелските политици.
Надеждите на палестинците за държава засега не могат да се реализират, затова не трябва да се отхвърля възможността за "йордански вариант", още повече, че идеята има привърженици и от страната на палестинците.
За израелтяните този вариант е най добрия , защото практически всички компоненти на палестинския проблем се прехвърлят на йорданците. Особенно в сферата на безопасността, йорданската армия се явява надежден и боеспособен съюзник в борбата с ислямската заплаха отколкото ФАТАХ.
Сред привържениците на "йорданския вариант" са председателя на Кнесета Ривлин и бившия министър на външните работи Моше Аренс.  Отвреме навреме и Нетаниаху подхвърля внимателно, че " ....решението на палестинския проблем ще иска и помощта на Йордания". Особенно активно за идеята за палестинскойорданска федерация се изказва и президента Перес.
Колкото до йорданците, въпреки отказа от този вариант, наричайки го "политическа фантазия" , за тях своеобразен символ е избирането за крал Абдалла, чийто жена е палестинка, на местото на Хамза, син на Хусейн от кралица Нур. Този сценарий е изгоден за Йордания, защото освен присъединяването на Западния бряг, крал Абдалла си запазва статуса на хранител на ислямските йерусалимски светини.
Главното препятствие според специалисти е твърдата позиция на палестинците от Западния бряг за създаване на собствена държава, сега те притежават по- мощна политическа сила. Дискусиите по този вариант продължават и няма да бъде голяма изненада ако в близко бъдеще отново чуем за идеята " йордански вариант".

Странната война в Ливан 1982 година

Преди 30 години израелската армия преминава границата с Ливан и започва странната, да не кажа най- глупавата война в своята история. Продължила 18 години и отнела живота на 2500 израелски войника, незнайно количество ливанци и палестинци, и причинила  неизлечими страданния и неволи.
В основата на всички войни стои лъжата, като мнозина я считат законно средство. Ливанската война през 1982 година е отличен пример за това. Лъжата започва още с името - " Мир на Галилея". В продължение на година се водят престрелки по границата с Ливан, като палестинците обстрелват израелските селища с катюши, леко стрелково оръжие, израелтяните отвръщат с кратки нахлувания зад границата за да ликвидират терористите. Но в последните 11 месеца до началото на войната няма сражения и обстрели на израелските селища !!!
Съществува примирие и палестинците почти го спазват. Удивителното в случая е , че Ясер Арафат успява да укроти и най радикалните фракции. И в края на май 1982 година започват странностите на тази война. Министърът на отбраната на Израел Ариел Шарон се среща във Вашингтон с държавният секретар на САЩ Александър Хейг с молба да получи съгласието на американците за нахлуване в Ливан. Хейг отговаря , че САЩ не могат да допуснат това, само провокация, която да разтърси света може да промени мнението им.
И провокацията не закъснява !! Майсторът на терора Абу Нидал, враг на Организацията за освобождение на Палестина и Ясер Арафат изпраща свой роднина да убие израелския посланник в Лондон. В отговор израелската авиация бомбардира Бейрут, а палестинците отговарят според възможностите си. Министър председателят на Израел Менахем Бегин разрешава на Ариел Шарон да навлезе в Ливан, но не повече от 40 км, за да "предотврати обстрела на израелските селища".
Когато на съвещание на правителството началника на разузнаването обяснява ,че Абу Нидал не влиза в ООП, Менахем Бегин произнася фраза - " Всички са в ООП". Още тогава съществува съмнение сред редица влиятелни лица, че Абу Нидал е действувал като агент на Шарон !!! В това са убедени и редица политици от Организацията за освобождение на Палестина.
Лъжата-" всички стрелят срещу нас" така дълбоко е заседнала в съзнанието на мнозина, че е било безмислено да се спори. Блестящ пример за това, как мит овладява общественото мнение, вкючително и на хора, които са виждали че ситуацията не е такава.
Шарон е презирал всички политици, включително и Менахем Вегин / по думите на Ури Авнери/, като хора лишени от въображение и провидение. Според него е бил нужен особен план за решаване на проблема с палестинците:
1. Да се нападне Ливан и с помощта на израелското оръжие да се постави начело на държавата диктатор- християнин, който да служи на интересите на Израел.
2. Да се изгонят сирийците от Ливан.
3. Да се прогонят палестинците от Ливан в Сирия и по нататък в Йордания.
4. Да се устрои провокация и да се подтикнат палестинците да устроят преврат в Йордания, да изгонят крал Хусейн и да превърнат Йордания в палестинска държава.
5. Да се постигне споразумение с палестинците за раздяла на властта  по Западния бряг на реката Йордан.
Непреклонен в своите намерения, Шарон убеждава Менахем Бегин да започне войната, като му заявява , че единственото му намерение е да отхвърли палестинците на 40 км, за да не могат да обстрелват израелските селища. След това поставя Башир Джамайел начело на Ливан. Позволява на християнската фаланга да извърши масово клане в палестинските лагери Сабра и Шатила, за да принуди палестинците към бягство в Сирия.
Резултатите се оказват противоположни на очакванията. Башир Джумаел е убит от сирийците, а неговия брат, наследил го на престола не върши работа. Сирийците контролират почти цял Ливан. Крал Хусейн остава на престола, а Йордания не става Палестина. Арафат и неговите въоръжени отряди се отправят в Тунис, удържат редица политически победи, приемат статуса на " единствен представител на палестинския народ" и след време се връщат в Палестина.
Военните планове, и в не по- малка степен политическите още от началото се провалят. През 1982 година нито едно подразделение на израелската армия не изпълнява поставените задачи. Съпротивлението на палестинците при Сайда/Сидон/ задържа армията и в момента на прекратяването на огъня по поредното споразумение Бейрут се оказва извън обсега на израелската армия. Ариел Шарон нарушава споразумението за прекратяване на огъня и израелските части нахлуват в източен Бейрут.
Въпреки даденото обещание на Бегин, Шарон атакува сирийската армия, за да излезе на шосето съединяващо Бейрут с Дамаск. Но израелската армия не достига до шосето и претърпява поражение при Султан Якуб.
Едни от най значителните и дълговременни резултати от тази война се отнасят до шиитите. От 1949 до 1970 година ливанскоизраелската граница е най- спокойна от всички граници на Израел. През тези години широко се шири мнението, че Ливан ще бъде втората след Египет страна, която ще подпише мирен договор с Израел. Мюсюлманите шиити от Ливан са били най- угнетените и безпомощни сред множеството етнорелигиозни общини. Когато крал Хусейн с помощта на Израел прогонва палестинците от Йордания в хода на операция " Черният Септември", те се установяват в Южен Ливан и стават практически господари на целия район, наречен от евреите "Фатахланд".
Шиитите не изпитват симпатии към палестинците, които са сунити.  И когато армията на Шарон навлиза в Южен Ливан, шиитите ги посрещат със сладости, с надеждата че те прогонят палестинците, а самите те да се завърнат по домовете.
Много скоро разбират грешката и започват партизанска война, за която Израел не е готов. Пред лицето на значителни загуби израелската армия напуска Бейрут и остава да охранява само тъй наречената " зона за безопасност". Но и тя става арена на войни действия, умерените шиити сменя радикалната партия " Хизбалла", която след време става главна военна и политическа сила в цял Ливан.
За да спре шиитите Израел ликвидира лидера на " Хизбалла" Аббас ал Мусави, но неговото място заема талантливия му помощник Хасан Насралла.
В това време Вашингтон започва война, която унищожава Ирак - исторически арабски бастион срещу Иран. Главен фактор в региона става оста Иран- Хизбалла- алавитска Сирия.
Ако сега Ариел Шарон се събуди от кома, изпаднал преди 6 години, ще бъде потресен от практическите резултати от Ливанската война. Една от жертвите е Менахем Бегин, който скоро след масовото убийство в Сабра и Шатила изпада в дълбока депресия, която продължава до неговата смърт.
Моралът от тази история е верен и сега. Война може да започне всеки глупак, но да не допусне война е дадено само на мъдрия.

ИСУС ХРИСТОС – ПОЛИТИК ?

Ако нещо не може да се докаже, просто трябва да се откажем от него – такива са убежденията на холандският  режисьор Пол Верховен, написал книга “ Исус от Назарет”.

Излязла от печат през 2008 година, книгата  предлага алтернативна история на живота и деянията на Исус Христос.

Верховен прави достатъчно много любопитни изводи. По неговата версия Исус от Назарет е политик и стратег, водач в борбата на евреите срещу римското господство. И не “фокусник”, способен да нахрани стотици с манна небесна, да превръща водата във вино, да укротява буря или да ходи по Галилейското море. Не закъснява и скандалното заявление : "Исус е син на Мария и римски легионер (!!!), заченат в резултат на насилие.” Така авторът начисто отрича версията за непорочното зачатие , а следователно, и Божествения произход на Исуса.

За Верховен не е имало предателство на Йуда, а Христос е убит изключително по политически причини, сериозна заплаха за римската власт. Защото не е Син Божи , a мислител и водач от плът и кръв, предложил на света множество неувяхващи и досега идеи.

Така Пол Верховен поставя под съмнение целият Нов Завет. Единственото за Верховен са пророчествата на Исус , но не като нова религиозна доктрина, а нов Етичен Кодекс. Но живее Исус от Назарет във времето, когато тези идеи се възприемали като утопични. Неговите призиви – да обичаш ближния си и да разбираш своите врагове са отхвърлени от обществото, недораснало за тях.

Пол Верховен мечтае да заснеме филм за живота и  деянията на Христос, но не “ поредна приказка”, а истински , подкрепен с научни доказателства. Напълно възможно е да вземе за основа своята книга, но откъде ще намери “научните доказателства” не е известно.

Ясно е само едно – Верховен не ще избегне анатемата!!!

Йерусалимски синдром

При 40 годишният американец Роналд Браун всичко бе наред – щастливо семейство, добре платена работа, къща с градинка отпред. И може би всичко щеше да бъде нормално, докато една сутрин жена му заявява, че повече не го обича и напуска на следващия ден. След няколко седмици Браун получава известие за съкращение на щата и губи своята работа. Изход от плачевното състояние търси и намира в църквата, която отначало посещава веднъж седмично, а след това всеки ден.

Веднъж, четейки Библията, Браун усеща, че думата «Йерусалим» се осветява, като че ли с неонова светлина и постоянно е пред очите му. «Йерусалим» го завладява напълно и след седмица пътува за Светата Земя. Към Старият град на Йерусалим, към Храма на Гроба Господен, където е разпънат и след три дни възкръсва Исус Христос.. След кратка молитва чува глас, по- скоро усеща, че някой иска да говори с него, то ли Светия Дух, то ли Онзи, който за греховете човешки получава наказание. Трябва да пости 40 дни и нощи, да бъде смирен, за да получи опрощение и накрая халюционира на висок глас: «Исус....,Исус...,Исус.» Започва да обикаля Стария град, за да намери сродни души и сподели Откровението.

Като че ли по времето на еврейската Пасха или християнския Великден Бог става особено разговорчив. Това е пиков сезон за т.н., *Йерусалимски синдром*, който поразява немалко туристи. Обладани от историята на вековния град, благовония , запах на тамян, кардамон, куркум, част от религиозните люде се чуствуват особенно при посещение на Стената на Плача или Храма на Гроба Господен, чуват ангелски гласове или гласа на Всевишния, приемат заповедите за пост, ритуално омиване, завиват тялото в бели платна и се разтварят в тълпата. Гласно произнасят пророчества – един е Месия, друг Господ, трети Ангел Хранител, припадат, халюционират. За *Йерусалимският синдром* е характерно бавното развитие – отначало чуствуват главозамайване, безсъница, нервозност.  Желаят да напуснат туристическата група и самостоятелно да се добират до  Базиликата  на Рождество Христово във Витлеем, изпълнени са с решимост да обръснат цялото тяло и да измият земната гнуст. Много често за тях е близко Изкуплението и тяхната мисия е да подготвят пристигането на Месията.

Йерусалим е безумно място ! Не едно столетие този град подлудява религиозните, най вече с историята – Храма на Гроба Господен, Стената на Плача, джамиите Ал Акса и Купола на Скалата, съчетание на архитектура, легенди и митове.

Германка спира туристите и разказва, че Той е на път.  Двама от бъдещите клиенти на психиатричната клиника ожесточено спорят, обвиняват се в самозванство и заплашат със страшни мъки. Възрастна жена от Пазарджик събира милостиня пред вратите на Храма на Гроба Господен, за негов ремонт. Основно синдрома е безобиден, но има и заплашителни изключения. През 1969 година турист от Австралия решава, че Господ му е заповядал да подпали джамията Ал Акса -  една от светините на исляма и пожарът предизвиква вълнения по целия град. След няколко години американец се опитва да извлече камък от Стената на Плача, а бразилка се отправя пешком към Витлеем, за да търси своя син Исус. Пред Стената на Плача, облечен в черно мъж докосва камъка, поклонява се го целува. След време се оглежда и може да ви попита: *Извинете, днес Месията ще пристигне ли*? В същото време от заредената с високоговорители джамия се чува призива за мюсюлманската молитва. Няколко часа в Стария град на Йерусалим и могат да ви се изправят косите.

Ако човек говори, че вярва в Бог, всичко е нормално.  Ако вярва в идването на Месията –  също. Но ако говори : *Аз знам кога ще дойде и мога да го назова!*, това е сигурен симптом, че трябва да бъде отправен в клиниката. Има една такава в Йерусалим и там докторите изслушват внимателно пациентите, колкото и странно да говорят. Ако са безопасни, бързо ги пускат, буйните лекуват, докато се осъществи връзка с посолството или роднините. Но най - доброто лекарство е бързо да напусне Йерусалим!

Странно могъщество притежава този град,  дълбоко и духовно! Но ако говориш с Бог, това е молитва, ако ти отговори –това е шизофрения.

Кой кретен нарече арабските революции "арабска пролет'?



ФОТО РОЙТЕР

 Когато говорят за "арабска пролет" се сещам за Сталин, Троцки и други, ръководили подобни пролетни настроения, обърнали се в трагедия за много народи. Не ми се ще да подминавам и китайската пролет, под название "маоизъм". Културна революция, която изкорени "влиянието на Запада", несъгласните унижаваха, превъзпитаваха, а понякога и убиваха. Не останаха назад и Фидел Кастро, Пол Пот, Ким Ир Сен, редица лидери на африканския континент.
Сега такова "пролетно пробуждане" се реди в арабските страни, където ислямския фундализъм превръща людете в религиозни фанатици, не по малко страшни от упоменатите горе.
Новите режими в арабските страни, "събудили се от зимен сън" водят направо в обещаният от исляма рай, копират пътя на Иранската ислямска република. А несъгласните да отидат в този "рай" подлежат на тотално унищожение. Аятоласите превърнаха страна с велика култура в страна на фанатици, последователи на исляма в неговия най- извръщен вид. Така се държат и религиозните водачи от всички конфесии: по- рано инквизицията гореше еретиците и ако успеят да се доберат до властта в просвещенна Европа, атеистите ги очаква подобна участ.
Да, и тукашните равини с презрение се отнасят към своите роднини, позволяващи си да ходят в шорти или без ръкави.
Революциите понякога биват безкръвни, а ние ги боядисваме в различни цветове: оранж, розов, кадифе. Но последствията от всяка революция са свързани с репресии, водещи понякога до пълното унищожение на противниците на революционни промени.
Революциите винаги се движат от определена идеология, която не допуска компромис. Затова, как можем да наричаме "арабска пролет" революциите, които се стремят да унищожат всичко живо?
Оттук и закономерен въпрос - КОЙ КРЕТЕН НАРЕЧЕ АРАБСКИТЕ РЕВОЛЮЦИИ  "АРАБСКА ПРОЛЕТ" ?

Близкоизточният конфликт вече не се решава , а се управлява!

Управляващите в Израел най после намериха спасителна политическа формула на израелско- палестинския конфликт. Вече не се говори за «решение на конфликта», а за «управление на конфликта»!!

Има не малко аргументи в полза на това нововъведение, които ми се струват напълно рационални – непреодолими разногласия по основни въпроси между правителството на Нетаниаху и палестинската администрация на Абу Мазен, разкол между ФАТАХ и ХАМАС и най вече противостоянието с Иран, заради ядрената му програма.

Всичко това не позволява да се регулира конфликта и да се сключи мирен договор с палестинците. И затова правителството на Нетаниаху и всички държавни органи полека лека се съсредоточават на съхраняване на статуквото – почти незабележима помощ за палестинската икономика, леко облекчаване положението на палестинските араби, с премахване на някои фортпостове и редица заграждения, освобождаване на затворници/и без това няма място в затворите/, арестувани още от времето на Норвежските съглашения от Осло.

Министърът на транспорта съобщава за намерението на неговото ведомство да построи нови ж.п. линии, които да минават през окупираните Самария и Юдея/ кой ще пътува по тези линии, като арабите не могат да напускат своите градове и села без разрешение/. Управленческият съвет на селищата по териториите съобщават за нов план под название «Стабилизация на ситуацията – практически препоръки по управлението на израелскопалестинския конфликт»/ забележете – управление!/

В отсъствието на възможност за регулиране на конфликта или да се анексират Самария и Юдея, Израел трябва да анексира само територии С и да предостави гражданство на 55000 палестинци, живеещи на тези места. Обаче за този танц са нужни двама партньори, а палестинците да танцуват под израелска свирка нямат намерение. Те не се съгласяват за анексията на 60 % от Западния бряг и да се удовлетворят от възможността да свободно пътуване от един град към друг – без израелски проверки и блокпостове.



Израелски автомобил  през палестинско село



Откакто се стабилизира ситуацията в областта на безопасността, израелската общественост и средствата за масова информация напълно игнорират палестинските проблеми, просто не им обръщат внимание – предпочитат да осведомяват за появата на нов театър, откриване на филиал от мрежата Kentucky Freid Chicken, автомобилни състезания и други подобни. За регулиране на конфликта никой не иска да говори и всички са за съхраняване на сегашното, относително спокойно положение на Западния Бряг.

Обаче през последните месеци в палестинската автономия се забелязват негативни явления – увеличаване на безработицата, липса на нови работни места, забавяне на икономическия ръст, липса на инвеститори и средства за съществуване на администрацията. И тази тенденция заплашва да се усили и да стане причина за поредния взрив на насилие. Но това не вълнува Нетаниаху и подобните му, те са обзети от манията за скорошна атака на Иран, която не се знае как ще завърши и ще има ли полза от нея. Вместо да решава своите проблеми със съседите, Израел се заема да въвежда нов световен ред.

Защо Израел иска да удари Иран?

За разлика от гражданското общество, което в отговор на безсилието на държавата започна да дава признаци на живот през миналото лято, властвуващите структури на Израел са обхванати от тежък паралич. Скъпотията, престъпността, корупцията и други сфери на обществения живот така са затиснали властвуващите, че е необходимо  някакво чудо за да излезе Израел от тежката икономическа и политическа криза.

Няма никакви шансове, че държавата ще се справи и с ултраортодоксалното население, растящо с бързи темпове. Тази група живее отделен живот, неконтролиран от държавата, не признава законите, не служи в армията, за да учи Тората и рядко участвува в производствена дейност.

Същото се отнася и за еврейските заселници по палестинските земи. Но инструментите, които те използуват в своето противостояние с властта са много по опасни. Заселниците не признават правото на властта да действува срещу техните планове. Заради заселници еврейската държава не може да определи окончателните граници, да раздели Палестина на две държави, между двата народа и да сключи мир. Точно както държавата не може да направи ортодоксалните в нормални граждани!

За представителите на тези две групи население понятия като правата на човека, универсалните демократични ценности, върховенството на закона и разделяне на властите предизвикват само усмивка. Оттук произтича близостта на двата лагера и тяхното пренебрежение към всичко либерално и демократично.

Израелското общество е в плен на тези групи и според мен няма политическа сила или явление, които да се справят с тях. Не палестинците са виновни за политическия кризис. Израел не може да сключи мирен договор, защото не знае как ще се справи със 300,000 заселници, които не искат да напуснат селищата по политически, икономически и най- вече религиозни причини. А палестинците не се съгласяват да им бъде отнета земята!Горчивата истина се заключава в това, че в близкото бъдеще не се предвиждат съдбоносни решения.

Но има една сфера , в която властта има неограничена сила – военната. Еврейската държава се готви всеки момент да започне превантивна война със Иран, за да прекрати ядрената и програма. Такава диспропорция- между безпомощността на властта в жизнено важни въпроси на всекидневието и неограничените възможности във военната област крие в себе си голяма заплаха.

Власт имеещите, с желанието си да нанесат удар на Иран се надяват, че едно такова противопоставяне ще разруши вътрешните бариери, довели страната до политически паралич, както бе през 1973 година след войната на Йом Кипур. Съществува мнение, което и ме убеждава, че политическата върхушка на Израел ще се ползва от възможността за успех в единствената област, където все още има относително преимущество. Власт имеещите искат да вярват, че  победа над Иран ще позволи реорганизация на сложилата се политическа система. Една война, било тя превантивна или ограничена ще бъде може би първата крачка към една нова реалност.